Дърводелецът стисна купичката с чай с две ръце и отпи жадно, сякаш извличаше сила от горещата течност. После заговори със скръбна носталгия:
— Двамата с Чие сме женени от дванайсет години. Имаме двама синове. Моята търговия вървеше чудесно. Чие беше изкусна лечителка, също като майка си… Печелеше пари, като лекуваше болни съседи. Бяхме много щастливи… Но преди четири години всичко се промени — мъка сгърчи лицето му. Хирата му наля още чай. Той го изгълта и продължи: — На нашата улица дойдоха монахини от храма „Черният лотос“. Казаха ни, че техният висш свещеник можел да ни покаже пътя към просветление, и ни поканиха да посетим храма. Аз бях претрупан с работа, но Чие отиде. И си дойде вкъщи друг човек. Почна да ходи често при монахините. А вкъщи часове наред припяваше молитви. Престана да се грижи за домакинството. Не обръщаше внимание на децата. Не ми позволяваше да я докосна. Молех я да ми каже защо се държи тъй странно, но тя не желаеше да говори. Нахоках я и й наредих да си изпълнява задълженията като съпруга и майка, но същата нощ тя избяга. Взе всичките ни пари. Знаех, че е отишла в храма на „Черният лотос“… — дърводелецът млъкна за момент и после продължи тъжно: — Чувал бях, че се е случвало и с други семейства, но все не вярвах. Разправят, че свещеникът правел магии на хората, та да изоставят всичко и да му се посветят. Крадял душите им… Направих всичко, което можах, за да върна Чие! Помолих за помощ отговорника на нашия район, докладвах в полицията, ходих в храма и молих съпругата си да се върне… Тя отказа. Свещениците ме предупредиха да не я търся повече. Още на другия ден отидох пак, този път с децата. Чие дори не ги погледна… Свещениците ни изгониха. Заклех се никога да не отстъпя, но после… После започнаха да ни се случват разни беди… Брат ми падна от покрива на къщата и си счупи крака, мен ме нападнаха крадци и ме пребиха. В задната пристройка на дома ни избухна пожар… Засегна и съседния магазин за платове, та трябваше да заплатя щетите. Взех пари на заем от един лихвар и затънах в дългове.
— Скоро след това вкъщи дойде един свещеник от „Черният лотос“. Каза ми, че лошият ми късмет бил причинен от магия, която висшият свещеник правел на враговете на сектата. Предупреди ме да стоя далеч от храма, иначе щели да ме сполетят още по-големи нещастия. Не можех да рискувам безопасността или прехраната на семейството си, затова… — и дърводелецът въздъхна пресекливо. — Престанах да се опитвам да върна Чие. Надявах се, че някой ден ще дойде на себе си и ще се върне. Но сега вече нямам надежда. Бедната ми Чие…
Хирата се замисли. При положение че дърводелецът казваше истината, как този сценарий се отнасяше към убийствата? Защо им е било на хората от сектата да удушват Чие? Той зададе и на мъжа й същия въпрос и дърводелецът отвърна:
— Не знам. Моята Чие беше добра, мила жена, която обичаше да помага на хората и никога не би причинила зло някому. Но може и да се е променила през тези четири години в храма. Може да си е създала врагове.
Хирата се запита дали между тях не беше и едно сираче на име Хару. С мисълта за другите две жертви той каза:
— Жена ти познаваше ли оябун Ояма — мъжа, чието тяло бе намерено на мястото на пожара?
— Възможно е, но в такъв случай са се запознали, след като тя избяга от къщи, защото изобщо не съм го чувал.
— Да имаш представа, кое е мъртвото дете? Каза, че сте имали синове…
— Чие остави вкъщи и двамата ни синове. Мъртвото дете не е наше. Не знам кое е… — дърводелецът сведе глава над празната купичка за чай. — Съжалявам, не мога да ви помогна с нищо повече.
— Ти вече много ни помогна — отвърна Хирата. Дърводелецът беше назовал името на мъртвата и я беше разпознал като член на сектата „Черният лотос“. Свещениците и монахините отлично знаеха коя е, макар че го бяха отрекли, и освен това твърдяха, че от техните хора в храма нямало изчезнали. Безспорно лъжите им, както и съмнителната им репутация говореха, че са замесени в убийствата.
Хирата записа името и адреса на дърводелеца.
— Ще направя всичко възможно да предам убиеца на жена ти в ръцете на правосъдието — обеща той и проводи човека през приемната и от там до вратата.
Тълпата изобщо не беше намаляла. Хирата се качи пак на подиума и се приготви да слуша нови злочести истории. Имаше тягостното усещане, че пожарът и убийствата са само малка част от някакво много по-голямо зло.