— Някой да е изчезвал оттук напоследък?
— Не, господарю — отвърна най-възрастната от тях.
Един от пациентите промърмори нещо.
— Какво каза? — попита го Сано.
— Чие — повтори старецът. Хлътналите му бузи пламтяха, очите му бяха замъглени. — Това е една от сестрите. Грижеше се за мен. Не съм я виждал от няколко дни…
— Той бълнува — обясни лекарят, поглеждайки извинително към Сано. — Тук никога не е имало сестра на име Чие.
Сано хвърли поглед към монахините, които потвърдиха думите му.
— Хару била ли е лекувана тук? — попита Сано.
— Да — отвърна лекарят. — Нейната духовна дисхармония често я е подтиквала към непристойно поведение…
Сано допускаше възможността всички в храма да представляват част от конспирация, целяща да скрие от него някакви тайни и да опетни репутацията на Хару, но тези хора тук изглеждаха искрени. Той излезе от болницата и обиколи района на храма. Оглеждаше монахините и монасите, които обработваха градините и миеха съдове в кухнята. Изглеждаха нормални, като духовници, в който и да е храм. Продължи към сиропиталището. Сети се за разговора си с родителите на Хару и изпита чувство за вина, защото се канеше да направи нещо друго, което не беше споменавал пред Рейко.
В градината около сиропиталището го посрещнаха детски смях и викове. Под надзора на две монахини трийсет и едно сирачета тичаха и подскачаха. Подаваха си кожена топка и виковете им огласяха околността. Едно от момчетата пропусна да хване топката и тя полетя към Сано. Той я пресрещна ловко. Децата се обърнаха към него, заставайки нащрек заради появата на непознат.
— Я гледайте! — каза той и ритна коженото кълбо високо във въздуха. Децата се разпищяха от възторг и едно от момчетата я хвана. Непохватно повтори удара на Сано и заби топката в храсталака отсреща. Момчетата хукнаха да я намерят, а Сано се обърна към момичетата:
— Хару приятелка ли ви е? — попита той.
Момичетата изведнъж се притесниха и се скупчиха заедно. Едно от тях — по-височко, нежно и красиво, изтърси без заобикалки:
— Ние не харесваме Хару. Никой тук не я обича.
— Защо? — попита Сано.
— Тя е подла и зла — каза друго дете, нацупило обло личице. — Ако не я слушаме, ни бие. Малките се страхуват от нея, защото все ги тормози…
Сано слушаше стъписан. Сирачетата, които Хару уж толкова обичаше, я смятаха за тиранин. Излизаше, че Хару бе засегнала много хора тук. Може би те диреха отмъщение, както тя твърдеше, като се опитваха да я набедят за виновна в убийство и палеж.
Момчетата се бяха върнали с топката. Едното от тях изтърси:
— Няма никакъв смисъл да казваме на монахините или на свещениците как се отнася с нас Хару. Те няма да я спрат.
— И защо? — попита Сано.
— Защото е любимката на висшия свещеник Анраку. Може да прави каквото си иска.
Сано реши, че трябва непременно да говори с Анраку. При предното му посещение в храма висшият свещеник бе зает с медитация и отказа да го приеме.
— Опитвам се да разбера кой е подпалил пожара — каза Сано на децата. — Знаете ли нещо, което би могло да ми помогне?
Момчетата поклатиха глава. Двете момичета си размениха погледи.
— Хару — каза хубавото.
Сано знаеше, че децата често си измислят истории и повтарят неща, които са чули от възрастните. Затова прати момчетата да играят с топката и се обърна към момичетата:
— Как се казвате?
— Юкико — отвърна хубавото.
— Ханако — каза кръгло ликото.
— Юкико чан и Ханако чан, неправилно е да се обвинява някой, ако не сте сигурни, че наистина е извършил онова, за което го обвинявате… Може би смятате, че Хару е запалила къщата, само защото хората говорят така?
Момичетата отново се спогледаха. Ханако каза:
— Ами… в нощта преди пожара ние си легнахме в спалнята, но не заспахме, а тайно наблюдавахме Хару. Тя често се измъкваше скришом посред нощ и искахме да я проследим и да разберем къде…
— Смятахме, че ако я пипнем да върши нещо лошо — добави Юкико, — можем… мм… да съобщим за това — каза Ханако. — Висшият свещеник Анраку щеше да я изхвърли… — Сано бе слисан от отмъстителното лукавство на тези наивни на вид момичета и изражението му вероятно бе издало разочарованието му, защото Юкико възкликна припряно: — О, всъщност нямаше да докладваме за нея. Просто щяхме да я заплашим, че ще го сторим, ако не престане да ни тормози.
— И какво стана? — попита той.
— Когато храмовата камбана удари полунощ, Хару стана от леглото и излезе от спалнята — каза Юкико. — Ние я последвахме. Тя мина на пръсти през двора и непрестанно се оглеждаше, сякаш… ъ-ъ… се страхуваше да не я видят. Последвахме я нататък по пътеката, но после Ханако се уплаши.