— Мъничкият ми самурай — измърмори Сано, потърквайки нос в личицето на сина си. После го подаде на Осуги, а прислужничките прибраха разхвърляните играчки и излязоха от стаята. Мидори също се оттегли с обещание утре да намине пак.
След малко гласчето на Масахиро утихна под приспивната песен на бавачките, а Сано и Рейко се настаниха в гостната и започнаха да вечерят. Тя отпиваше бавно от купичката си с чай. Няколко кичура се бяха измъкнали от събраните й във висок кок коси; очите й бяха премрежени от умора; тъмночервеното й копринено кимоно бе изцапано с петна от храна. Тя бе на двайсет и три години и майчинството й бе придало някаква нова, вече зряла хубост.
— Масахиро е толкова буен, че просто ме изчерпва — оплака се тя.
— Товариш се с твърде много работа — каза Сано между две хапки риба. — Остави прислужничките да ти помагат…
— О, нищо, Масахиро ми запълва времето — отвърна Рейко с усмивка и после добави с тъга: — И без това нямам какво друго да правя… — Сано знаеше, че като единствено дете на съдията Уеда Рейко бе имала доста необичайно за момиче детство. Бе получила образование, каквото се дава само на синовете на самураите, предопределени за кариера в бакуфу. Но въпреки привилегията на обучението си Рейко трябваше да се съобразява с наложените от обществото ограничения върху правата на жените. Едва след като се бе омъжила за Сано, тя бе намерила приложение на своите таланти, помагайки на съпруга си в разследванията му. Бе откривала важни улики на места, където мъжете не можеха да отидат, бе събирала информация чрез собствена мрежа от съпруги и дъщери на могъщи самурайски кланове. Но откакто се роди Масахиро, Рейко прекарваше цялото си време у дома. — Какво прави днес? — попита тя.
Едва сдържаното любопитство в гласа й издаваше, че предизвикателствата на детективската работа определено й липсват. Сано изведнъж си даде сметка, че тя бе загубила част от жизнеността си. И щом едва сега го забелязваше, значи доста се бяха отдалечили един от друг. Може би бе време Рейко да се откъсне от задълженията си на домакиня и майка?
— Имам нов случай — рече тихо той, докато преглъщаше хапка с ориз и кисел дайкон4. После й разказа за пожара и за трите трупа. Описа неуспешните си опити да разпита Хару и добави: — От поведението й заключих, че изпитва ужас от мъжко присъствие. Наредих да я преместят от сиропиталището в главния манастир към храма Зоджо, защото не желая потенциални заподозрени, каквито са всички обитатели на храма „Черният лотос“, да повлияят на единствения ми свидетел. Затова те моля да отидеш там и да разпиташ Хару — Сано се усмихна. — Сигурен съм, че ще успееш да получиш някаква информация. Ще опиташ ли?
Рейко изпъна рамене, очите й заискриха и тя се отърси от унилостта си:
— Наистина ли? — Сано кимна и тя добави: — С удоволствие. Кога тръгваме? — беше готова да се приготви за път.
— Утре. Аз ще ида в моргата, а ти ще пътуваш с помощниците ми.
Рейко засия от щастие. Сано отново съзря предишната си съпруга — пламенна, ентусиазирана, отдадена на каузата на истината. Разказа й още подробности за поведението на Хару, после заедно обсъдиха възможните стратегии за разпита и каква информация да събира. Усети, че отново го залива вълна на искрена любов към Рейко.
Глава 2
Храмът Зоджо, разположен точно срещу Токайдо — междуградския път, свързващ Едо с имперската столица Мияко, привличаше неспирен поток от поклонници. В подножието на храма се намираше едно от най-посещаваните тържища и обикновено мястото гъмжеше от хора. Сега тълпата се раздели, за да стори път на шествието от самураи на коне, които съпровождаха черен паланкин с герб, изобразяващ летящ жерав. Вътре седеше Рейко и надничаше през завесите на прозорците му, оглеждайки внушителните главни порти на храма с боядисан в червено двоен покрив. Трите врати символизираха трите етапа в прехода към нирвана. Пътуването можеше да бъде истинско удоволствие за Рейко, но вече бе помрачено. Сутринта бе започнала лошо. Когато тя се опита да излезе от къщи, Масахиро се вкопчи в нея с неистови писъци и сълзи. Рейко му обеща, че ще се върне скоро, самата тя почти разплакана от болката на първата им раздяла. Накрая просто избяга през вратата, а прислужничките държаха Масахиро. През цялото време, докато прекосяваха Едо, тревогата за сина й не я напусна.
Паланкинът вече приближаваше белите стени на храма. Шествието премина по моста над канала Сакурагава. Детективите на Сано слязоха от конете и тръгнаха редом с паланкина. Минаха през портите и поеха нагоре по ред стръмни каменни стъпала към района на главната сграда, покрай хранилището за сутри, залите за богослужение и дървеното скеле на огромната бронзова камбана. Фамилните гробници на Токугава бяха отделени с огради от ковано желязо. Към просторната зала се стичаше неспирно множество. Колоните и вратите бяха украсени с дърворезба, а вълнообразният покрив бе укрепен със солидни конзоли. Шествието продължи да се изкачва нагоре по стъпалата към трапезарията на храма и към жилищните помещения на главния свещеник. Накрая носачите положиха паланкина на земята пред самия манастир — двуетажна дървена постройка със закрити балкони, заслонени от рехава борова горичка.