Стигнаха до „вътрешното крило“ и спряха пред великолепна врата от кипарисово дърво с издълбани в нея дракони, зад която се простираха личните покои на Кейшо. Отпред имаше двама стражи — единствените мъже, които се допускаха в тази част на двореца. От вътрешността се носеше весела мелодия на шамисен10.
Миг по-късно се разнесе дрезгавият глас на Кейшо: „Писна ми от тази песен! Изсвири нещо друго“, който после премина в раздираща кашлица. Зазвуча нова мелодия. Стражите пуснаха Рейко и Мидори в една стая, изпълнена с тютюнев дим. През мъглата Рейко забеляза свирачката на шамисен, седнала сред други придворни дами. Край тях се въргаляха карти, купички за чай и чинии с храна. Кейшо се беше излегнала върху възглавници, наслагани по пода. Ниска и пълна жена, тя беше облечена в копринено кимоно с кобалтов цвят, а от устата й стърчеше сребърна лула. Както изпускаше дим, Кейшо погледна към вратата с присвити очи.
— Мидори сан? Не стой там, ела насам! Кой е с теб?
Рейко и Мидори коленичиха пред майката на шогуна и се поклониха.
— Представям ви уважаемата госпожа Рейко — каза Мидори.
— Великолепно! — Кейшо изпъшка и се изправи с мъка. С боядисаните си черни коси, дебел слой бяла пудра и тъмночервен руж изглеждаше по-млада, но увисналата гръд и двойната й брадичка издаваха нейните шейсет и седем години. Тя се усмихна и между изкуствено почернените й зъби се откриха дупки.
— Тези дни животът е толкова тъжен, че появата ти е истинска радост за мен — каза тя на Рейко. Даде знак на прислужничките си и те сервираха на Рейко чай. — Подкрепи се! — Рейко бе идвала тук и по-рано, но никога без предварителна покана и сега се притесняваше, да не би да засегне майката на господаря на своя съпруг. — Толкова отдавна не сме се виждали… — Кейшо се намести удобно, готова да си побъбри със своята гостенка. Мелодията на шамисен продължаваше да звучи; Мидори и останалите придворни дами мълчаха учтиво. — Как ти минават дните?
— В грижи за малкия ми син — отвърна Рейко. — Вече стана на годинка и половина и обсебва цялото ми внимание.
— Спомням си моето скъпо момче на тази възраст — каза Кейшо, разнежена в блага носталгия. — Толкова обичаше своята мама, че не понасяше да се отдели от нея. Беше толкова послушен и добричък… — „Не се е променил особено“, помисли си Рейко. Шогунът продължаваше да бъде зависим от майка си както за лични неща, така и за управлението на страната. Кейшо бе сред най-влиятелните му съветници. Нейната дума можеше да подпомогне или да съсипе кариерата на важни служители от бакуфу. За щастие Сано бе спечелил благосклонността й. На същата тази добра воля разчиташе и Рейко сега. — Как си със здравето? — попита Кейшо. — Кърмиш ли още? Мм, фигурата ти изглежда чудесно… — и добави с похотлив кикот: — Обзалагам се, че съпругът ти е възобновил брачните ви отношения… — поруменяла от смущение, Рейко кимна. Тази жена имаше такъв вулгарен навик да обсъжда интимни теми! — Ела по-близо да те огледам — нареди Кейшо и Рейко се подчини. Кейшо плъзна преценяващ поглед по тялото й, след което обяви: — Майчинството ти отива — в очите й просветна подчертан интерес. — Всъщност даже те е разкрасило.
— Искрено благодаря за незаслужения комплимент — каза Рейко учтиво. — Зная, че изглеждам ужасно.
— О-о, прекалено скромна си — сбърчи се в усмивка Кейшо. — А сега ми кажи какви новини има около сосакан Сано?
— Разследва пожара и убийствата в храма „Черният лотос“ — отвърна Рейко, насочвайки разговора към важната за нея тема.
— Мъже — засмя се Кейшо, дръпна от лулата си, издиша дима и се закашля, клатейки глава. — Винаги са така погълнати от делата си. Знаеш ли, че Рюко, моят Рюко замина нанякъде и ме остави сама цял ден? — Рюко беше любимият свещеник и съветник на Кейшо по духовните въпроси. Очевидно отсъствието му бе причина за лошото й настроение. Тя замаха с едно копринено ветрило пред лицето си, а над него очите й заискриха закачливо към Рейко. — Обзалагам се, че и твоичкият те е оставил да се оправяш сама…
— Всъщност съпругът ми ме помоли да му помагам в разследването — каза Рейко. Тя обясни за Хару и сподели убеждението си, че сектата „Черният лотос“ е замесена в престъпленията. Кейшо слушаше заинтригувана, като на моменти възкликваше: „Невероятно! Удивително!“ Вниманието й насърчи надеждите на Рейко да получи желаната благосклонност. — Трябва да разговарям с висшия свещеник Анраку, оглавяващия сектата — каза Рейко, — но подчинените му изобщо не ме допускат до него…
— Възмутително! — възкликна с гримаса Кейшо. — Тези хора си присвояват твърде много права!