— Не, няма нищо — каза тя с престорена лъчезарност. Бе наясно със задължението си да забавлява майката на шогуна, затова посочи навън през прозореца: — Вижте какви хубави мебели има в онази работилница!
— Прекрасни са! — възкликна Кейшо.
Рейко успяваше да поддържа разговора, докато и прекосяваха града, но когато поеха по пътя през гората, наближавайки областта на храма Зоджо, тя усети, че я обзема все по-силна тревога. Знаеше, че рано или късно Сано щеше да научи, че е пренебрегнала заповедите му. Боеше се да не загуби любовта му. Бъбреше с Кейшо, но през цялото време си мислеше, че ако не намери нови доказателства за невинността на Хару, момичето ще бъде осъдено и „Черният лотос“ ще се измъкне безнаказано.
Под завивката кракът на Кейшо побутна този на Рейко.
— Сумимасен, извинете — каза Рейко, учтиво поемайки вината. Отмести се, за да предостави на Кейшо повече място, но скоро краката им се докоснаха отново. Кейшо се изкиска. Рейко потръпна, когато възрастната жена погъделичка бедрото й с палец.
— Знам един хубавичък начин времето ни да мине неусетно — каза с престорена свенливост майката на шогуна.
Нямаше съмнение, какви бяха намеренията й. Рейко се отдръпна отвратена. Възрастната жена недвусмислено я желаеше. Сега какво щеше да прави? Кейшо се примъкна още по-близо до нея.
Осеяната със старчески петна ръка погали страната на Рейко.
— О-ох, колко си прекрасна — каза тя с въздишка.
Рейко се извърна, за да избегне тежкия дъх на Кейшо, и с мъка потисна вик на неприязън.
— Не мога… да го направя… — думите просто се изплъзнаха от устата й, макар че тя прекрасно си даваше сметка, какво означаваше да отблъснеш майката на шогуна.
— Но защо? — попита Кейшо. — Имаме достатъчно време, докато стигнем до храма — после се отдръпна и впи в Рейко изпитателен поглед. — Искаш да кажеш, че не ме желаеш? Защото съм стара и грозна, нали? — обида и гняв изпълниха сълзящите й очи. — Виждам го изписано на лицето ти. Ти ме подведе, за да ти помогна, а сега ме отблъскваш — тя подаде глава през прозореца и се провикна навън към своите придружители: — Спрете, за да мога да изхвърля от тук тази коварна малка уличница. И после ме карайте обратно у дома.
Шествието спря.
— Чакайте. Моля ви! — възкликна умоляващо Рейко. Да бъде изоставена на пътя, бе едно съвсем незначително неудобство в сравнение с печалните последствия, които я очакваха, ако не усмиреше и гнева на Кейшо. — Простете ми, уважаема Кейшо. Не съм искала да ви отблъсна… — заговори бързо тя, докато пред очите й се изреждаха картини от екзекуцията на Сано и разжалването на съдията Уеда. Кейшо все още изглеждаше ядосана, но затвори вратата, готова да я изслуша. — Съжалявам, наистина, просто никога… никога досега не съм била с жена — заяви Рейко искрено, съобразявайки трескаво. — Прекалено съм срамежлива, нали ме разбирате… Не мога да ви се отдам тук… защото… хората могат да ни видят или чуят. Ще ми е и ужасно трудно да ви се харесам и да ви доставя удоволствие в такова положение…
— Мда. Май че си права — доброто й настроение се възвърна и Кейшо нареди на ескорта си да продължи към храма. Когато паланкинът отново пое напред, Кейшо се облегна на възглавниците си. — Ще изчакаме по-удобен момент.
Рейко безмълвно благодари на боговете за отсрочката, надявайки се въпросният „по-удобен“ момент никога да не настъпи.
Шествието приближаваше храма Зоджо и шумът отвън все повече нарастваше; откъм тържището се носеше оживена глъч. Скоро носачите оставиха паланкина на земята, отвориха вратата и помогнаха на майката на шогуна да се измъкне навън. Рейко я последва. Съпровождани от неколцина войници, двете влязоха в двора на храма и тутакси към тях се отправиха да ги посрещнат група свещеници.
— Добре дошла, уважаема Кейшо! — каза един свещеник в средата на групата. Беше Кумаширо. Той се навъси, когато видя Рейко, и белегът с форма на гущер върху главата му стана морав от приток на кръв.
— Искаме да се видим с висшия свещеник Анраку — заяви Кейшо.
Рейко видя как в погледа на Кумаширо проблесна неприязън, че не може да откаже на майката на шогуна.
— Разбира се, моля, последвайте ме — каза той. Поведе ги към една градина, изпълнена с гъсти извити борове. През клоните Рейко мярна сламен покрив и както вървяха натам по една сенчеста алея, изведнъж чуха благ мъжки глас.
— Хиляди благодарности, че ни удостоихте с присъствието си, уважаема майко на негово превъзходителство шогуна. Добре дошли и вие, госпожо Рейко.
Кейшо възкликна изненадана:
— Откъде знае кои сме, след като не ни вижда?
— Но аз ви виждам — прозвуча отново гласът. — Виждам ви с мисълта си, а не чрез обикновените сетива…