Вероятно висшият свещеник вече бе осведомен за пристигането им, помисли си Рейко.
Хладният влажен въздух в гората бе наситен с мирис на борова смола. Пред тях изникна беседка.
Подиумът бе застлан с татами, а дървени колове поддържаха покрива. В средата с кръстосани крака седеше мъж с бръснато теме, отпуснал върху бедрата си ръце с обърнати нагоре длани. Бе облечен в бяла роба и сякаш излъчваше сияние в мъгливото утро. Мъжът ги покани с жест да седнат до него.
Кейшо се заклатушка нагоре по стъпалата на беседката, остави сандалите си до ръба на подиума и коленичи върху една възглавничка. Рейко я последва, като в същото време забеляза, че Кумаширо се отдалечава сред дърветата. Докато Анраку изпълняваше обичайния ритуал по посрещане на гости, предлагайки сладки и напитки, Рейко го огледа внимателно.
Беше малко над трийсетте, широкоплещест и мускулест и в същото време слаб. Със своята смугла златиста кожа, квадратна челюст, високи скули и фино изваян нос и устни Анраку бе изключително красив мъж. Лявото му око, тъмно и блестящо, се спря върху Рейко със стаен смях, сякаш бе доловил възхищението й. Другото му око бе закрито с парче черен плат.
Красивата му външност не остави безразлична и Кейшо. Тя суетно пооправи косите си, като се усмихваше превзето. Анраку заговори на Кейшо, но гледаше в Рейко:
— Вчера имах видение, в което всички ние бяхме тук… — Анраку изви устни в едва доловима усмивка. — Значи вие, госпожо Сано, искате да разговаряте с мен за Хару и пожара?
— Да, така е — отвърна Рейко, докато се чудеше дали Кейшо е споменала на слугите целта на посещението им.
Майката на шогуна направи гримаса, която подсказваше недвусмислено, че изисква цялото с внимание на Анраку само за себе си.
— Кажи ми — обърна се тя към него — защо носиш тази превръзка на окото си?
Той хвърли кос поглед към Рейко и после се обърна да угоди на майката на шогуна.
— Дясното ми око е сляпо — отвърна той.
— О, колко жалко — възкликна Кейшо.
— Нищо подобно — възрази й Анраку. — Частичната ми слепота ми помага да виждам неща, които остават невидими за обикновените хора. Тя е прозорецът към бъдещето, преход към многобройните други светове в рамките на безкрайния космос…
Кейшо изглеждаше впечатлена.
— И как се случи?
Искрящото здраво око на Анраку помръкна:
— Преди много години завистливи хора ме прокудиха заради прегрешения, които не бях извършил. Скитах се из страната хулен и гонен. Изкачих се на връх Хией — каза Анраку, имайки предвид свещения връх близо до имперската столица. — Бях решил да търся напътствия в храма Енриаку. — Рейко знаеше, че в древни времена храмът Енриаку е служил за убежище на престъпници, защото там не се допускаше полиция; бегълците вероятно и досега го смятаха за добро скривалище. — Тогава над планината се спусна гъста мъгла. Светът около мен побеля и загуби очертанията си. Докато се катерех с мъка нагоре, изведнъж пътеката под краката ми изчезна. Бях премръзнал, мокър, грохнал и не знаех накъде да вървя — приглушените думи на Анраку възпроизведоха огромен ефект върху Кейшо. Тя го слушаше в безмълвен захлас. — Изведнъж се озовах насред гориста долчинка до самия връх. Над мен небето бе забулено с облаци, земята под мен също. Озърнах се и видях малка къщурка. Отвътре излезе един старец, целият в дрипи, и каза: „Ще те подслоня за тази нощ, ако си платиш с труд.“
И аз нацепих дърва, накладох огън в колибата и легнах на пода да спя. При изгрев-слънце се събудих и видях, че старецът е застанал до мен. Изведнъж той вече не изглеждаше стар и от него се излъчваше сияние. Той бе земно въплъщение на Буда…
— Невероятно! — измърмори Кейшо.
— После този Буда отново се превърна в старец — продължи Анраку. — Умолявах го да ме приеме за свой ученик и той накрая се съгласи. Всеки ден в продължение на осем години вършех всякаква къщна работа, но той не ме научи на нищо. Накрая не можех повече да крия разочарованието си и казах на стареца: „Аз ти служих добре и сега искам възнаграждение.“ Но той само се засмя, все едно ми беше погодил някаква шега. Разнесе се мощен гръмотевичен трясък. През една пукнатина в небето заструи бяла светлина и превърна стареца в Буда. Той вдигна ръка и каза: „Ето ти познанието, което желаеш да добиеш.“ — Анраку също вдигна десница. — От дланта на Буда изхвръкна светкавица и уцели окото ми. Аз изкрещях и се строполих на земята. Когато парещата болка проникна дълбоко в мен, Буда каза: „Обявявам те за Бодхисатва на безпределната мощ. Ти ще разпространяваш моето учение по земята и ще донесеш на човечеството блаженството, с което те дарявам аз.“ После издекламира някакъв текст и гласът му запечатваше думите му в съзнанието ми. Това бе сутрата „Черният лотос“. Тайната пътека към просветлението сияеше пред мен като река от звезди. Когато болката престана, Буда си беше отишъл. Колибата и облаците бяха изчезнали. Виждах, но само с лявото око. Дясното бе изгорено и затворено, но можеше да се взира в безкрайните измерения през пространството и времето. Започнах да виждам неща, които се бяха случили по далечни места преди много години, както и събития, които предстояха да се случат в далечно бъдеще — гласът на Анраку потрепери от вълнение. — Яви ми се храмът, който щях да построя тук. Станах и се спуснах надолу по склона към съдбата си.