— И каква е тайната на сутрата „Черният лотос“? — попита Кейшо, изгаряща от любопитство.
Анраку отправи към нея извинителна усмивка.
— Уви, тя не може да бъде обяснена, а само изпитана от поклонниците на сектата…
— Ами тогава и аз ще вляза в нея — заяви Кейшо и с типичната си импулсивност.
Рейко изстина.
— Може би трябва първо да обмислите този въпрос… — предпазливо каза тя.
— Мисълта е просто илюзия, която замъглява съдбата — каза Анраку с усмивка, съдържаща едва доловим укор към нея. — Ако съдбата на господарката Кейшо е да стане една от нас, това ще се случи и без да го обмисля и обсъжда… — а после добави, вече към Кейшо: — Нека огледам живота ви, за да разбера каква е истината — Кейшо се приведе с готовност напред. Анраку се втренчи в нея и Рейко доби странното усещане, че той съсредоточава енергията си и я излъчва към майката на шогуна през черната превръзка на окото си. — Вие сте жена със скромен произход — заговори висшият свещеник, — но хубостта ви е запленила велик господар. Синът ви управлява с помощта на вашите мъдри съвети. Вие сте благочестива и милосърдна, уважавана и обичана. Във вас се крие необикновена сила…
— Ах! — възкликна Кейшо. — Точно такава съм!
Той не каза нищо по-различно от онова, което се знаеше за нея, а и никак не беше трудно да се досети, че Кейшо се смята за специална, отбеляза мислено Рейко. Сега Анраку насочи своя свръхестествен взор на сляпото си око към Рейко и заяви сериозно:
— Във вас има болезнено раздвояване. Едната страна принадлежи на мъж, а другата е насочена към младо момиче, което не ви е роднина. Разкъсвате се между любовта и честта. Изборът на едната страна означава да се пожертва другата. Обладана сте от ужас да не сгрешите в избора си. Страхувате се, че вече сте направили компромис със себе си и последствията са необратими… — Рейко се втренчи в Анраку в безмълвно изумление. Подчинените му сигурно му бяха докладвали, че тя се опитва да помогне на Хару, но как успя така точно да опише чувствата й? Хладната шумоляща гора сякаш изведнъж се изпълни със зловещи сили и беседката се превърна в клетка. Дали Анраку наистина притежаваше свръхестествени способности, или я наблюдаваха шпиони? И двете възможности будеха тревога. — Духът ви е сериозно застрашен, защото не можете да постигнете помирение между отделните страни на своята раздвоеност — продължи Анраку. — Сутрата „Черният лотос“ сочи пътя към духовна цялост. Уважаема госпожо, както вие, така и господарката Кейшо трябва да се присъедините към нас…
— О, да, хайде! Още днес… — възкликна Кейшо възторжено.
— Тук съм не за да обсъждам собствената си личност — заяви рязко Рейко в опит да скрие страха си зад внезапна безцеремонност. Фактът, че Анраку умееше да преценява хората толкова добре, го правеше опасен противник. — Искам да разговаряме за пожара и за убийствата. Какво знаете за тях?
Анраку остана все така спокоен и невъзмутим.
— Зная, че нещата не са били такива, каквито изглеждат — отвърна той.
— Къде бяхте в нощта на пожара? — попита Рейко.
— На един храмов фестивал в Осака… — този град се намираше на много дни път от Едо. Преди Рейко да успее да попита дали някой би могъл да потвърди присъствието му там, Анраку добави: — Освен това бях и в Китай… — Рейко се чудеше как би могло това да е вярно, щом законът забраняваше напускането на Япония под страх от смъртно наказание. Изражението на Анраку издаваше презрение към нейната примитивна логика. — Аз не съм възпиран нито от човешки, нито от природни закони. Със силата, дадена ми от Буда, духът ми може да пътува към много места едновременно…
— Прекрасно! — възхити се Кейшо. — Трябва и мен да ме научиш да го правя.
— А къде беше тялото ви, докато духът ви пътуваше? — попита Рейко.
— В собствената ми стая, пазено от верните ми ученици и последователи…