Съдията го изгледа сериозно и каза:
— Ще ви отведа при Хару — когато стигнаха пред моминската стая на Рейко, Уеда изрече високо през затворената врата: — Хару сан, имаш посетители.
Сано надникна и видя, че момичето седи пред тоалетката. Косите й бяха събрани в изискан кок, украсен с цветни орнаменти; носеше нефритенозелено кимоно на морави астри. Бял грим покриваше лицето й, а устните й бяха начервени в алено. Изглеждаше няколко години по-голяма и поразително красива. Край нея на пода лежаха тоалетни принадлежности и кутии със сладки. Сцената го вбеси. Четирима души, включително собственият й съпруг, бяха умрели от насилствена смърт, а Хару си седеше тук и се кипреше с неща, които най-вероятно й бе дала Рейко. Коленичи близо до нея и рече:
— Явно напълно си се съвзела от преживените нещастия… — Хару веднага усети враждебността му, скръсти ръце и приведе рамене. Страхът я превърна отново в дете. Внезапната промяна ядоса Сано, защото сметна, че тя съзнателно използва детското си излъчване за заблуда. — Сигурно си успяла да възстановиш и паметта си — добави той. — Разкажи ми за нощта на пожара!
— Аз… аз вече казах на Рейко сан, че не си спомням нищо — измърмори Хару, като се озърташе.
— Сега ще отговаряш на мен. Какво се случи през онази нощ?
— Не зная… — трепереща, Хару се отдръпна от него.
— Тогава може би спомените ти отпреди години са по-ясни. Да поговорим за родителите ти.
Върху лицето на Хару се изписа подозрение.
— Родителите ми са мъртви…
— Спести ми сълзливата история — прекъсна я Сано с неприязън. — Срещнах се с тях вчера. Те са се отказали от теб. Какво си мислеше? Че никой няма да разбере ли? — Хару хвърли отчаян поглед към вратата, но Хирата я бе запречил. — Защо разправяше, че си сираче? — попита Сано.
Тя облиза устни.
— Исках хората в храма да ме съжалят и да ме приемат…
Сано я изгледа с отвращение.
— А ти съжали ли съпруга си, когато му подпали къщата?
Сега в очите на Хару проблесна паника.
— Не съм аз! — неестествено тънкият й глас не съответстваше на бурния й изблик. — Беше нещастен случай!
Сано стана и се надвеси над нея.
— Съпругът ти и слугите му са загинали в пожара. Само ти си оцеляла, но явно не ти е било много мъчно. Защо? Какво ти направи онзи старец, та го уби? — тя започна да хрипти и вдигна ръце пред лицето си, сякаш очакваше той да я удари. — Ами оябун Ояма, жената и момченцето? Ти ли ги уби? Ти ли подпали пожара в храма?
— Не! — сега хриптенето се подсили с ридания. Хару хълцаше и се давеше; сълзите размазваха грима й. Тя се приведе, обхвана с ръце главата си и се заклати безутешно. — Моля ви, оставете ме сама!
— Сосакан сама — в гласа на Хирата се прокрадна предупредителна нотка. — Нека аз поговоря с нея с — предложи той.
Сано кимна и отстъпи встрани.
Хирата коленичи до Хару.
— Не плачи, никой няма да ти причини зло — успокои я той, като я потупваше по гърба. — Всичко е наред… — тя извърна плахото си, мокро от сълзи лице към него. Той извади една кърпа от пояса си, попи сълзите й и се усмихна: — Ето така е по-добре — тя неуверено отвърна на усмивката му и веднага погледна към Сано. — Аз вярвам, че си невинна — продължи Хирата внимателно. — Помогни ми да открия кой е виновен, за да ти помогна… Ще се погрижа да се върнеш при твоите приятели в храма „Черният лотос“. Искаш ли? — Хару кимна, но когато Хирата започна да я разпитва, му поднесе същата история, която бе разказала и на Рейко — легнала си вечерта преди пожара и оттам нататък не помнела нищо.
Сано се бореше с гнева си и с внезапно обзелото го смущение. Готовността на Хару да помогне звучеше тъй искрено. Възможно ли бе да говори истината? Той се намеси нетърпеливо:
— Хару, това, което казваш, не е от полза за никого. Ако наистина не знаеш нищо повече за смъртта на Ояма, на сестра Чие и на момчето…
— Жената в къщата е била Чие? — прекъсна го момичето. Сано отговори утвърдително и Хару понечи да каже нещо, но после здраво стисна устни. Хирата ласкаво я подкани да говори, но тя отказа с аргумента: — Не, не искам да забърквам никого…
— Не се притеснявай. Просто кажи истината — насърчи я той.
— Ами… Случи се през шестия месец на тази година. Доктор Мива ми даваше някакви лекарства. Аз бях в болницата на храма… Бях заспала, но се събудих от някакви гласове. Отворих очи и видях доктор Мива и сестра Чие в отсрещния край на помещението. Всички харесваха Чие, защото беше хубава и весела, но тогава тя плачеше. Каза му: „Не можем да правим такива неща. Грешно е.“ А доктор Мива отвърна: „Не, не е грешно, защото така е писано да бъде. Наш дълг е да го сторим.“ Чие само отрони: „Аз не искам. Моля, не ме карайте!“ Не знаеха, че аз слушам. Доктор Мива се ядоса и се разкрещя на Чие: „Или ще се подчиняваш, или се прости с живота си!“ Хвана я и я дръпна към себе си. Тя изпищя. „Не! Не мога! Няма да го направя!“ После успя да се отскубне и хукна навън. — Хару погледна Хирата с надежда: — Това ще помогне ли?