— Ще се подчиниш ли, ако ти заповядат да нараниш някого? — попита Кумаширо.
Как точно? Мидори се замисли трескаво, объркана и притеснена, но се побоя да попита. Може би ако кажеше „Не“, предишните й отговори щяха да прозвучат неискрено.
— Да… — отговорът й прозвуча съвсем тихо.
Джункецоин продължи с въпросите.
— Близка ли си с родителите си?
Синовната почит изискваше Мидори да прояви любяща привързаност към своите родители. Но истинската й майка бе починала отдавна, а баща й, владетелят Ниу, прекарваше по-голямата част от времето си в провинциалното яшики, имение, тъй че Мидори го виждаше твърде рядко. Ако излъжеше, може би щяха да я усетят.
— Не — отвърна тя с неохота и сведе очи. Лицата срещу нея останаха безизразни.
— Ако родителите ти се нуждаят от помощта ти, ще се чувстваш ли длъжна да се върнеш вкъщи? — попита игуменката Джункецоин.
Даймио Ниу бе вече твърде стар и болен, но Мидори не смяташе, че може да му помогне по някакъв начин. Затова отвърна:
— Не — засрамена, че изглежда лишена от преданост дъщеря.
— Имаш ли братя или сестри, които ще ти липсват, ако влезеш в манастира? — попита Джункецоин.
Мидори си помисли с тъга за по-голямата си сестра, която бе убита, за брат си, посечен, след като бе извършил държавна измяна, и за другите си сестри, омъжени далеч от Едо. Не би могла да тъгува за тях повече, отколкото сега.
— Не — пророни едвам.
— А приятелки?
— Не — отвърна Мидори и въздъхна. Надяваше се, че няма да бъде далеч от Хирата и Рейко толкова дълго, че да почнат да й липсват.
— Представи си, че си сам-сама, че няма къде да живееш и как да изкарваш прехраната си — каза Джункецоин. — И тогава някой те спасява, предлага ти подслон и храна. Какво ще изпитваш към този човек?
— Искрена признателност — отвърна Мидори откровено. Когато мащехата й я беше прогонила от Едо, другите й роднини нямаха властта или желанието да помогнат на Мидори, но сосакан Сано я беше върнал тук и й беше намерил място сред придворните дами на Кейшо. Тя щеше да му е благодарна цял живот!
— Как би му се отплатила за такава услуга?
— Ще направя всичко за него! Всичко, от което има нужда… — отговорът й прозвуча напълно искрено.
— Би ли го обичала? — попита Джункецоин.
— Да, от цялото си сърце — отвърна Мидори. Тя наистина обичаше Сано и Рейко.
— А би ли жертвала живота си за него?
— Ако се наложи — каза Мидори. Честта изискваше такава саможертва в израз на вярност. А и самата Мидори често си бе мечтала да умре геройски за Хирата.
Безизразните лица на хората около нея не се промениха, но тя усети леко раздвижване и едва доловими въздишки, сякаш бяха стигнали до някакво решение. Душата й се изпълни с надежда и с ужас.
Дали беше изкарала изпита, или се беше провалила? Сигурно сега щяха да й кажат, че не я искат. И щяха да я изпроводят да си отиде у дома. Край с надеждите й да заслужи любовта на Хирата. А когато Рейко узнаеше, че Мидори е нарушила обещанието си, без дори да научи нещо за сектата, приятелството им щеше да рухне завинаги…
— Ела с мен — каза Джункецоин. — Започваш обучението си незабавно.
Мидори зяпна, слисана от радост. Приемат я! Тя се поклони на Кумаширо, на Джункецоин и на доктор Мива:
— Благодаря, много ви благодаря!
Докато Джункецоин я отвеждаше, тя се надяваше новата й приятелка Тошико също да е приета за послушница.
Глава 23
В кабинета си Сано работеше по делото на Хару. Възнамеряваше да огледа отново доказателствата и да приготви доклада си за съвета на старейшините, докато станеше време за срещата му с Фугатами. В този момент влезе Хирата.
— В Нихонбаши има вълнения — каза задъхано той. — Тълпа граждани са влезли в открито стълкновение със сектата „Черният лотос“.
Разтревожен, Сано яхна коня си и незабавно се отправи към търговския квартал, придружен от Хирата и малък отряд детективи. Над керемидените покриви се носеха трясъци и гневни викове. Селяни тичешком напускаха района, докато конна войска препускаше към мястото на стълкновението. Към синьото небе се издигаше дим на огромни кълба. Мъже от простолюдието размахваха сопи срещу облечените в шафранови роби свещеници, а домакини налагаха монахините с метли и тигани.
— Долу „Черният лотос“! — крещяха от тълпата.
В отговор от страната на свещениците се разнесе мощно:
— Слава на „Черният лотос“! Спрете преследването на невинни!