Един дълъг миг Хару стоя неподвижно, подсмърчайки. После вдигна лице към Рейко и съмнение набразди челото й. Поклати глава и прошепна:
— Но аз не знам нищо… Не си спомням…
— Но как така? — възкликна Рейко. — Ти си била на самото място. Не може да не знаеш какво си правела там.
— Не знам! — в гласа на Хару отново нахлу паника; лицето й се сгърчи. — Помня само как в нощта преди пожара си легнах в спалнята на сиропиталището както обикновено… Следващото, което усетих, бе, че е утро и аз съм край горящата къща. Не знам как съм се озовала там!
Историята й прозвуча твърде странно, но за момента Рейко реши да не дава израз на недоверието си.
— Видя ли някого около къщата, преди да пристигнат огнеборците?
Хару се намръщи, притиснала длани до слепоочията си, очевидно полагайки усилие да си спомни.
— Не.
— А помниш ли нещо от предишната нощ. Опитай се да се съсредоточиш!
Погледът на Хару се замъгли и стана някак отвлечен.
— Струва ми се, че си спомням разни неща. Светлина. Шумове. Борба. Страх… но може да съм сънувала — после погледът на Хару се избистри и очите й се разшириха. Тя възкликна: — Може човекът, подпалил пожара, да ме е отнесъл до къщата, за да мислят всички, че съм аз!
Рейко стана още по-скептична.
— Че кой би ти причинил подобно нещо?
Момичето отговори тъжно:
— Не знам. Аз обичам всички в храма; мислех, че и те ме обичат.
Това, че Хару не се опита да отклони съмненията от себе си, обвинявайки другиго, говореше в полза на невинността й, отбеляза мислено Рейко.
— Ти познаваше ли оябун Ояма? Или жената и детето, които са загинали сред пламъците?
Хару сви устни и поклати глава. Рейко я наблюдаваше с растящо недоверие.
— Знаех си, че няма да ми повярвате… — рече тъжно момичето и сведе глава. — Но аз наистина не мога да си спомня нищо… освен че някой ми причини ужасна болка…
— Причинил ти е болка? — попита Рейко слисана. — Какво имаш предвид? — Хару стана и вдигна полите на кимоното си. Обърна се, като гледаше тревожно през рамо към Рейко, докато показваше дълбоки ожулвания по прасците и бедрата си. Рейко бе слисана: — Да не би да си ги получила, докато си се опитвала да избягаш от огнеборците…
— Може. Но как ще обясните ето тези рани? Виждате ли? — застанала с лице към Рейко, Хару се разгърди. Пресни синини се открояваха върху плътта й в основата на гърлото. — Вижте и тук! — момичето бързо развърза пояса на кимоното си, свали дрехите си и остана гола. Още синини, големи и малки, в различни нюанси от червено до мораво, личаха по слабините, горната част на ръцете и гърдите й. — Когато си лягах, ги нямаше. Не знам откъде са… — Рейко я гледаше ужасена, но не пропусна да отбележи, че въпреки слабото си тяло и детските си маниери Хару има фигура на зряла жена. — И главата ме боли — добави Хару, коленичи и раздели косите си, за да покаже една червена подутина на тила си. В съзнанието на Рейко изникна нов сценарий. Вероятно подпалвачът я беше отвлякъл от сиропиталището, беше я пребил и я беше оставил в къщата. После Хару е успяла някак да избяга от горящата постройка, а раната на главата обясняваше загубата на паметта й. Съмненията й започнаха да се разсейват: може би Хару не беше подпалила пожара. Раните й доказваха, че е била нарочена за жертва. В този миг момичето се загърна с кимоното и се сви на пода: — Толкова ме е страх, че някой отново може да ми причини зло. Толкова ме е страх да умра!
Рейко се трогна до сълзи. Докато липсваха сигурни доказателства за вината на Хару, тя бе длъжна да я смята за невинна.
— Няма да умреш, ако успея да открия истинския подпалвач — каза тя и прегърна момичето.