— Виждам Буда. Виждам истината! — зареди той трескаво. Благоговение замъгли погледа му. Потръпна за последен път и застина.
Доктор Мива клекна, огледа го и вдигна очи към Анраку.
— Умря…
Анраку засия.
— Добра работа — похвали го той. Кумаширо кимна, изразявайки с неохота привидно одобрение; ревност присви очите на Джункецоин.
— Ще посрещнем съдбата си добре подготвени… — и тя излезе от лабораторията.
По заповед на доктор Мива оцелелите послушници отнесоха трупа в крематориума. Припяването им заглъхна нататък по тунела. Кумаширо и Джункецоин изостанаха зад всички.
— Поздравления — произнесе язвително Кумаширо.
А Джункецоин каза подигравателно:
— Имаш късмет, че формулата проработи. Анраку ми каза вчера, че след провала ти в Шинагава няма да търпи нов неуспех…
— Шинагава бе просто един експеримент — възрази ядно докторът. — Пробите и грешките са необходима част от научния прогрес…
— Прогрес, значи? Прогрес ли беше онази формула, която взриви храма в Шинагава? — Джункецоин се засмя и после се промъкна покрай доктор Мива. — Защо се преструваш, че не ме харесваш, когато и двамата знаем, че отчаяно ме желаеш? — той усети мускусния дъх на парфюма й, почувства топлината на тялото й. Неочаквано го заля палещо желание. Спомени за други подобни мигове замъглиха съзнанието му. Работейки ден след ден със сестра Чие, той бе изпитвал неистов копнеж по нея въпреки отвращението, което съзираше в очите й. Тя, също като Джункецоин, го възбуждаше без всякакво намерение да удовлетвори копнежите му. Сега Джункецоин вдигна ръка към лицето му и бръсна с ръкав бузата му. — Бъди мил с мен, а пък аз може да кажа някоя добра дума за теб пред Анраку…
Гневът на Мива избухна.
— Остави ме! — изкрещя той, размахвайки ръце. Бутна Джункецоин встрани. Дъхът му свистеше яростно, докато вземаше една стъкленица от тезгяха. — Махай се или ей сега ще ти плисна в лицето тази киселина. Ще станеш по-грозна и от мен и Анраку вече няма да те желае. Ако не престанеш да ме тормозиш, ще кажа на сосакан Сано защо мразеше Чие и защо я уби…
Страхът, който се мярна в очите на Джункецоин, го изпълни с удовлетворение. Тя хукна навън, а Мива се вкопчи в ръба на масата в опит да се овладее. За да успее, трябваше да се владее. Не биваше да се проваля отново. На никаква цена!
Глава 26
Рейко седеше в кръглата дълбока вана, потънала във водата чак до брадичката. Беше отворила прозореца и беше запалила лампите; горещата вода вдигаше пара на хладния вятър. От вцепеняващия ужас все още стомахът й бе свит, макар че бяха минали часове, откакто бе видяла труповете на семейство Фугатами. Мисълта й непрестанно се връщаше към сцената на кървавата драма. Когато Сано влезе в стаята, тя вдигна поглед към него; очите й бяха подути и червени от плач.
— Не мога да престана да мисля за Хироко… — отрони тя с дрезгав глас.
— Аурата на смъртта винаги остава…
Той съблече дрехите си. Клекна на дъсчения под, изля върху себе си кофа вода и натърка тялото си със сапун от оризова луга. Трескавите му движения издаваха паническото му желание за пречистване от досега с убитите.
— Днес следобед ходих при бащата на Хироко да му кажа какво се е случило… — мъката я завладя отново само като си спомни как достойният беловлас мъж се опита да скрие скръбта си по изгубената дъщеря и тревогата си за изчезналите внуци.
— Благодаря ти, че ми спести тази грижа — отвърна Сано.
— Какво стана при шогуна?
— Отказва да закрие сектата. Нареди ми да не припарвам до храма.
— О, не! И сега какво ще правиш?
— Какво друго ми остава, освен да се подчиня на заповедите му? — отвърна Сано печално. Изплакна се и се потопи във ваната. Водата се разлюля, когато седна срещу Рейко. — Ще потърся доказателства извън храма. Освен това изпратих съобщение до дворцовия управител Янагисава, в което описвам положението и го моля да се върне в Едо. Надявам се да реши, че проблемът с „Черният лотос“ е достатъчно сериозен и заслужава вниманието му.
Рейко се опасяваше, че дворцовият управител можеше да не се върне навреме, за да предотврати надвисналото бедствие.
— Поне има и нещо добро като резултат от смъртта на Фугатами — каза тя. — Най-накрая вярваш, че е бил прав за „Черният лотос“… — двамата със Сано отново бяха съмишленици и това я успокояваше. — И Хару може да бъде освободена от затвора — добави Рейко, но тутакси забеляза притесненото изражение на Сано. — Какво има?