Тя преглътна гъстата солена кръв. Светлините, а пушекът и гласовете се смесиха в единствено всепоглъщащо усещане. Зави й се свят; притъмня й.
Смътно усети как Хирата я вдига на ръце и я отнася. Осъзна, че се бе случило нещо лошо, но тя бе загубила способността да прави разлика между добро и зло. Имаше съвсем други планове… но какви бяха точно, вече не си спомняше. Докато потъваше в мрака на безсъзнанието, за миг в главата й се мярна някаква мисъл: Трябва да остане в храма „Черният лотос“. Само че защо?
Глава 27
Осеяна с тъмни петна и набраздена от сенки, пълната луна разкъса пелената от облаци над затвора на Едо, който се извисяваше над потъналите в мрак улици в североизточната част на Нихонбаши. В наблюдателните кули по протежение на високия каменен зид около затвора, както и в проходите, които се охраняваха от стражи, горяха фенери. В един от вътрешните дворове беше запален огън за изгаряне на отпадъци и димът се кълбеше над паянтовите постройки, откъдето се носеха окаяните вопли на затворниците.
В една от килиите Хару лежеше върху струпана на пода слама. Лунната светлина се процеждаше през препреченото с решетки прозорче върху изплашеното й лице. Трепереща от студ, тя се обгърна с ръце и сви босите си нозе под муселинената си роба. След като я бяха арестували, я докараха дотук с волска кола, а минувачите я засипваха с подигравки и хули. После я хвърлиха в тази килия и вече второ денонощие единствената й надежда за спасение оставаше висшият свещеник Анраку.
В храма „Черният лотос“ той я бе избрал да му бъде лична помощница, а скоро след това и любовница. Това положение й осигуряваше доста привилегии. Не й се налагаше да върши тежка работа, да прекарва дълги часове в учене и молитви и да се подчинява на строгите правила. Анраку й бе дал онова, което тя желаеше най-силно и което животът до момента й бе отказвал — да се отнасят с нея като с избраница. Родителите й я смятаха просто за още един чифт ръце, които да помагат в гостилницата за юфка. Съпругът й се бе държал с нея като с робиня. Единствен Анраку бе разбрал, че тя заслужава нещо повече. „Твоят път в живота е този, който се преплита с всички други пътища и ги обединява, беше й казал той. Ти си светкавицата, която оповестява бурята, искрата, която ще запали големия и пожар, тежестта, която ще наруши равновесието между доброто и злото. Окончателната съдба на «Черният лотос» зависи от теб.“ Така и не й обясни какво точно има предвид, но Хару беше доволна да му служи и да се наслаждава на привилегиите си. Анраку беше красив, мъдър и силен. Тя го боготвореше. Неговата власт я закриляше от неодобрението на околните. Хару вярваше, че е важна за него, и разчиташе на закрилата му, но сега, изглежда, Анраку я беше изоставил.