— Откъде са?
— Играх си с една котка — измърмори пазачът, дърпайки ръце от Сано.
— Котка на име Хару? — под напора на внезапно предчувствие, Сано вдигна полите на кимоното на пазача. Отдолу се показа мръсна препаска, покрита с ръждиви петна от кръв — мъжът беше сменил горните си дрехи след нападението над Хару, но не и бельото си. Обзе го негодувание. — Кои са съучастниците ти? — попита настоятелно той.
Нататък по редицата един пазач побягна към портата. Хирата и още двама детективи се втурнаха след него и го заловиха. Събориха го и го притиснаха към земята. Сано се приближи до пленника, който лежеше по лице, докато детективите го държаха. Васалът посочи драскотините по ръцете му. Сано се обърна към пазача:
— Защо насилихте Хару?
— За да се позабавляваме…
— Кой бе третият съучастник?
— Нямаше друг. Бяхме само двамата.
В това време Рейко помогна на доктор Ито да съблече Хару и да я измие. Ученият намаза с лековит мехлем раните й, превърза ги и й даде отвара от билки за подсилване и опиум за облекчаване на болката. Обеща пак да се отбие и си тръгна. Сега Хару лежеше върху нова слама, облечена в чиста роба и завита с одеяло. Рейко седеше до нея.
— Имаш ли някаква представа, кои бяха нападателите ти? — попита Рейко.
Осеяното със синини лице на Хару се отпусна, когато успокоителното започна да действа. Тя отвърна с тих, сънлив глас:
— Единият искаше от мен на процеса да призная, че съм убила онези хора и съм подпалила къщата. Каза, че ако не го сторя, ще ме мъчи още повече, а после ще ме убие.
— А кой беше?
— Не знам…
Рейко смяташе, че в „Черният лотос“ са взели решение да прекратят завинаги разследването на сектата, като накарат Хару да направи самопризнание. Щом толкова държаха да я пратят на сигурна смърт, явно тя знаеше твърде много за тайните дела на сектата.
— Хару сан — заговори нежно Рейко, — трябва да ми разкажеш какво си видяла и чула, докато си живяла в храма на „Черният лотос“! Кажи ми, ако знаеш нещо за разни подземни помещения и тунели, за послушници, морени с глад, затвор, изтезания, убийства… — Хару завъртя глава от една страна на друга. Тревожност сгърчи съненото й лице. Рейко смяташе, че знае причината за страха на момичето. — Хару, знам, че висшият свещеник Анраку те е приел в храма и ти се чувстваш задължена към него, но ако искаш да се спасиш, трябва да ми кажеш истината…
— Анраку… — гласът на Хару заглъхна печален и самотен. — Анраку ме изостави…
— Какво е замислила сектата? — попита Рейко припряно. — Висшият свещеник ли се разпореди за нападенията в Шинагава? Кани ли се да направи нещо по-опасно?
— Не — възпротиви се немощно Хару. — Той е добър. Прекрасен. Аз го обичам. Мислех, че и той ме обича.
Тя затвори очи, сякаш разговорът я бе изтощил, и Рейко видя как я обгърна булото на съня. Беше сигурна, че Хару знае повече, отколкото й позволяваше да каже криворазбраното чувство за вярност. Нима Анраку бе обаял и момичето, както бе правил с толкова свои съмишленици? Възможно ли бе Хару да е замесена в кроежите му? От хладния допир на подозрението Рейко потръпна. А може би Сано бе прав за девойката? Обърна се пак към нея:
— Хару! Ако ми кажеш…
Но момичето вече спеше, а дишането й бе бавно и равномерно. Клепачите й потрепваха и в един момент от полуотворените й устни се изтръгна стенание. Тя каза:
— Не знаех, че е там…
— Кой? — попита Рейко слисана.
— Сияен Дух — промърмори Хару. Очите й оставаха затворени; очевидно говореше в съня си. — Момченцето на Чие…
— Чие е имала дете на име Сияен Дух? — Рейко се запита дали това беше истина или плод на неспокойния сън на Хару.
Под завивката Хару се сгърчи.
— Не съм искала да му се случи нищо лошо — изплака тя. — Той не трябваше да е там. Беше нещастен случай!
— Къде? — мрачното предчувствие на Рейко изкристализира в твърда увереност.
— … в онази къща — отвърна Хару. После въздъхна и неспокойните й движения секнаха. Потъна в дълбок сън, докато Рейко я наблюдаваше с ужас. Думите на Хару прозвучаха така, сякаш тя бе подпалила къщата и сега съжаляваше, че по случайност бе изгорила в нея и детето, защото не е знаела, че то е вътре.
Рейко изтръпна от връхлетялото я чувство за вина. Значи се бе лъгала? Всичките й съмнения по отношение на Хару се възродиха, защото в съня си Хару бе признала вината, която в будно състояние съзнанието й отказваше да си припомни.
Ами ако думите на момичето имаха и друго, скрито тълкувание? Ако това, което бе казала, бе в резултат от побоя или от лекарството, което й бе дал доктор Ито? Така или иначе, едно нещо беше сигурно: не можеше да каже на Сано за бълнуването на Хару, защото това щеше да засили убеждението му във вината й, което означаваше, че престъпленията на „Черният лотос“ никога нямаше да бъдат разкрити!