Глава 29
Мидори се събуди замаяна и немощна. Долови далечно монотонно припяване. Болеше я главата; устата й бе пресъхнала, гадеше й се. Завъртя се на другата страна и отвори очи. Лежеше върху футон в голяма стая, осветена от снопове слънчева светлина, които проникваха през закритите с решетки прозорци. Наоколо в подредени в редици легла спяха и други жени. Мидори се смръщи озадачена. Кои бяха те? Къде се намираше? После изведнъж си спомни, че сигурно все още е в метоха на „Черният лотос“ и че жените в стаята са послушници също като нея. Мъглата в съзнанието й се вдигна и тя си спомни с ужас церемонията по посвещаването.
Бе изпитала наслада, докато онзи мъж я докосваше, защото си мислеше, че е Хирата! Не можеше да повярва, че се бе държала тъй непристойно. Сигурно в тамяна имаше някакъв опиат, иначе защо ще си губи разсъдъка! А кръвта на Анраку вероятно съдържаше някакво приспивателно, защото Мидори не можеше да си спомни какво се бе случило, след като я преглътна.
Сега забеляза, че спящите жени са облечени в сиви роби, а не в белите, които носеха предишната нощ. Някои от тях изобщо нямаха коса — главите им бяха обръснати до голо. Сърцето на Мидори се сви, когато си спомни, че те всички вече бяха монахини. Ръката й се устреми към собствената й глава. Усети дългите копринени коси и въздъхна с облекчение, макар че се почуди защо я бяха пощадили. Огледа се и видя, че тя също е облечена в сива роба. Някой бе сменил одеждите й, докато е спяла. В гърдите й се надигнаха мъка и срам. Мислеше се за толкова умен шпионин, а бе победена от „Черният лотос“.
Една монахиня мина по тясната пътека между леглата и извика.
— Ставайте! Време е да започнете новия си живот! — с ропот и прозевки новите монахини се размърдаха. Мидори седна в леглото и потръпна, усещайки, че й се завива свят. Раздадоха им купички с горещ чай и оризова каша. — Никакви приказки! — нареди монахинята.
Мидори получи своята порция и осъзна, че изпитва глад, но се страхуваше, че в храната има отрова. Искаше ли да запази мисълта си бистра, трябваше да погладува.
— Ако няма да я ядеш, може ли да ти я взема? — долови тя нечий шепот.
Мидори вдигна поглед и видя Тошико, коленичила до леглото й. Изглеждаше сънена; и тя беше все още с дългите си коси. Мидори забеляза, че всички по-хубави момичета не са с обръснати глави. Разтревожена за безопасността на новата си приятелка, Мидори прошепна напрегнато:
— Не, не бива! Може да е опасно!
— Опасно ли? — намръщи се Тошико. — Какво говориш?
Монахинята патрулираше по пътеките, а Мидори нямаше желание да узнае какво е наказанието за нарушаване на разпоредбите.
— Ще ти обясня веднага щом мога — после любопитството й надделя над предпазливостта. — Какво ти обеща Анраку?
Тошико така и не можа да й отговори, защото монахинята поведе всички навън към тоалетните, за да се умият. После се отправиха към главната зала за богослужение. Дворът наоколо бе пълен с монахини и свещеници, които внасяха вътре чували с ориз, въглища и дърва, варели с масло, бъчви с кисели зеленчуци и сушена риба. Мидори се почуди за какво са им толкова много провизии. Не видя наоколо никакви поклонници и усети, че я прониза страх. „Черният лотос“ наистина бе затворил врати за външния свят!
В главната зала групата й се присъедини към няколко монаси и монахини, които бяха коленичили на пода. Един възрастен свещеник им даваше тон в припяването. Мидори се настани до Тошико и зареди монотонната молитва. Днес залата изглеждаше различна. Огледалата бяха закрити със завеси, а на олтара горяха само няколко свещи. Свела глава, Мидори смушка Тошико.
— „Черният лотос“ е много опасен — прошепна тя. — Убива хора. Скоро ще се случи нещо лошо…
— Откъде знаеш? — прошепна в отговор Тошико. Мисълта да й разкрие коя е в действителност и с каква цел е тук, я плашеше, но не можеше да очаква Тошико да й повярва, ако самата тя не се отнесеше с доверие към нея. Затова каза:
— Аз съм Ниу Мидори, събирам тайно информация за сосакан сама. Тук съм, за да разбера какво става. Веднага щом си изпълня задачата, се махам. Мисля, че трябва да дойдеш с мен, защото, ако останеш, може да пострадаш.
Тошико й хвърли уплашен поглед, както продължаваха да припяват молитви.