— Свещеник! — възкликна Рейко. Тя се приведе по-близко и огледа врата му, след което посочи една татуировка малко под основата на гърлото му. Беше във формата на черен лотосов цвят. — Сектата първо нападна Хару, а сега и нас — каза тя с преднамерено невъзмутим глас. — Вероятно са ни проследили от затвора и са ни устроили засадата. Искали са да ни попречат да открием истината за „Черният лотос“…
Сано беше съгласен с логиката й. Преди да успее да й отговори, хората му се върнаха.
— Да не би да сте изпуснали последните двама? — попита Сано.
— Притиснахме ги в една уличка — отвърна Хирата, — но те сами си прерязаха гърлото, за да не бъдат заловени живи. После видя трупа до Рейко и добави: — И двамата бяха свещеници и имаха същата татуировка.
Рейко отправи мрачен поглед към Сано.
— Няма да се спрат пред нищо, докато не унищожат враговете си и не съхранят тайните си.
Глава 30
На фона на потъващото в здрача небе над храма Зоджо пламтяха искрящи розови облаци. Камбани оповестяваха вечерните обреди. Улични търговци и закъснели богомолци бързаха да се приберат от тържището. Само портите към храма „Черният лотос“ бяха затворени; никой не влизаше, нито излизаше. Забулен в тайнственост, ограденият с висок зид двор сгъстяваше вечерния здрач около себе си.
Въоръжени с копия монаси стояха на пост пред портите, а Кумаширо им даваше нареждания. После водачите на сектата събраха всички послушници и започнаха да ги обучават на ръкопашен бой. Мидори стискаше своя кинжал, задъхана от усилията да не изостава от групата. Питаше се за какво им бяха нужни подобни умения. Другите момичета имитираха учителите си съсредоточено. Мидори хвърли поглед към Тошико в съседната редица. През целия ден бе очаквала приятелката й да отвлече вниманието на надзираващите ги, за да може тя да се измъкне, но Тошико така и не стори нищо. Сега Мидори вече беше изтощена от чакане и от глад, тъй като не бе яла нищо от страх да не бъде отровена. Искаше й се час по-скоро да приключи задачата си и да се върне у дома, но се опасяваше, че Тошико е променила решението си и се е отказала да й помогне. Отвъд редиците забеляза монахини, които стояха от двете страни на пътеката и внимателно наблюдаваха групата. В никакъв случай нямаше да може да се промъкне покрай тях без помощта на Тошико. Обзе я отчаяние.
Урокът продължаваше. Сега ги накараха да застанат по двойки и единият да нанася удари, а другият да се отбранява. Мидори запристъпва нервно от крак на крак. Насилието в това упражнение я притесняваше. Тя хвърли отново поглед към Тошико, която сега беше четири реда пред нея. Изведнъж Тошико извика. Сърцето на Мидори подскочи. Всички извърнаха погледи към девойката, която изпусна кинжала си и се хвана за корема.
— Ох, боли! — изпищя тя, падна на земята и взе да се превива. Монахините, които стояха отстрани, се втурнаха към нея. Тошико се търкаляше напред-назад с изкривено от болка лице. В един миг погледите им се срещнаха и тя намигна на Мидори едва забележимо.
Вън от себе си от радост, Мидори се втурна навън. Дърветата препречваха светлината от месечината и постройките и тя едва виждаше къде върви. Гмурна се в някакъв проход между плътни зидове, после прекоси малък горист отрязък и се озова насред открито пространство. Препъна се в един камък или паднал клон и се просна по очи на тревата. При удара в земята кинжалът излетя от ръката й и тя остана без дъх. Остана за миг зашеметена. Сърцето й блъскаше в гърдите. После се изправи, залитайки, и едва тогава си даде сметка, че изобщо не беше мислила какво ще прави, след като избяга.
Скова я нерешителност. Почувства се ужасно малка, самотна и уплашена.
Когато очите й привикнаха с тъмнината, видя, че се намира в някаква градина. На фона на мастиленото небе се открояваха назъбени борове, а изкуственото езеро отразяваше бледия кръг на луната. Мидори усети мирис на изгоряло дърво и видя голям квадрат гола овъглена земя. Побиха я ледени тръпки. Тук вероятно се бе намирала къщата, която бе изгоряла заедно с Ояма, жената и малкото момче.
Мидори долови нечии бързи стъпки по окапалата шума. Приближаваха към нея. Обзе я паника и от гърлото й се изтръгна неволен вик. Тя се завъртя и вдигна ръце, за да се предпази от тъмната фигура, която се бе устремила към нея. Сянката спря и прошепна: