— Аз съм!
— Ох! — Мидори усети, че краката й омекват от облекчение, когато разпозна Тошико. — Толкова се радвам да те видя. Как се добра дотук?
— Казах им, че имам спазми — обясни Тошико, — а после се престорих, че ми е по-добре. Щом урокът започна отново, успях да се измъкна незабелязано. И сега какво? — преди Мидори да си признае, че няма представа, откъм мястото на пожара се разнесе пукане. И двете трепнаха. От обгорената земя излизаше странна светлина. Тошико почти извика от суеверен страх: — Сигурно са духовете на хората, загинали тук!
Момичетата се скриха зад едно дърво. От земята щръкна ръка, стиснала фенер; после се показа цяла човешка фигура. Беше жена със сиво кимоно и дълга кърпа на главата — игуменката Джункецоин. Тя държеше фенера над голяма дупка, от която бе изпълзяла.
— Това явно е отвор към подземните тунели — радостно прошепна Мидори. Очевидно преди пожара той е водел в изгорялата къща. От тайнствения отвор се разнесе ново пукане и от дупката се изкатериха две мъжки фигури с бръснати темета. Мидори разпозна върху лъскавите им роби герба на клана Курода. Джункецоин и мъжете поеха по една от пътеките към главния двор.
— Искаш ли да погледнеш какво има в дупката? — попита Тошико.
Мидори потръпна при мисълта да се спусне долу, затова предложи да проследят игуменката и я двамата васали на даймио Курода. Тошико се съгласи и двете последваха Джункецоин и мъжете към верандата на една от по-малките зали за богослужение. През пречките на прозорците се процеждаше мъждива светлина. Мидори и Тошико се скриха зад редките храсти отстрани и видяха как самураите бръкнаха в кесиите си, отброиха известна сума в протегнатата длан на игуменката и изчезнаха във вътрешността на постройката. Момичетата изчакаха малко, после надникнаха през процепа на най-близкия прозорец. Единият от самураите бе прегърнал чисто гола монахиня с бръсната глава, а другият галеше органа на млад послушник през шафрановата му роба. Мидори ахна от изненада, а Тошико я задърпа за ръката:
— Да тръгваме! — те се промъкнаха обратно през двора до мястото на изгорялата къща. Клекнаха при ръба на дупката и надникнаха вътре. Мидори видя шахта с облицовани с дъски стени; в единия край имаше паянтова дървена стълба, която се спускаше надолу в дълбока яма. На дъното й проблясваше мъждива светлина. Чу се някакво далечно тракане. — Там има нещо. Тъмно е — изхленчи Тошико. — Страх ме е да сляза долу.
Мидори също се страхуваше, само че трябваше да бъде смела.
— Можеш да ме чакаш тук — каза тя по-уверено, отколкото беше в действителност.
— Страх ме е да остана сама…
— Тогава ще трябва да дойдеш с мен! — и тя започна да се спуска по скърцащата стълба. Мракът на шахтата я обгърна. Въздухът стана по-влажен, студен и наситен с мирис на пръст. В гърдите й се надигна панически ужас, че се намира в капан. Вкопчи се в страничните пречки на стълбата и нозете й опипом затърсиха напречните дъски на стъпалата. Стъпи на дъното и се огледа. Светлината идваше от газени лампи, окачени по гредите на тунела. Три различни прохода се събираха точно там, където бе застанала. Миг по-късно Тошико се спусна непохватно до нея. Мидори се окопити: — Хайде оттук — каза тя и тръгна напосоки. Двете поеха по единия от тунелите. Около тях се носеше шум от равномерно тракане. От специални дупки в тавана нахлуваше въздух, изпълнен с острия мирис на риба и кисели репички. От двете страни на тунела имаше стаи. Мидори надникна през отворената врата на една от тях и видя струпани до тавана керамични съдове. В следващата имаше чували с ориз, а в третата — варели с вода. — Това трябва да са провизиите, които видяхме да пренасят в храма — каза тя. Ниската температура благоприятстваше за съхраняването на храните, но тя не разбираше защо от сектата трябваше да складират тук толкова много запаси.
Тошико трепна и се взря във вътрешността на тунела; погледът й бе напрегнат и уплашен.
— Някой идва!
Мидори долови глухи стъпки. Мушна се в стаята с варелите и дръпна Тошико със себе си. Проследиха с поглед как шестима свещеници ги подминаха забързани. После продължиха нататък по коридора.
— Къде отиваме? — попита шепнешком Тошико.
— Мисля да следваме шума… Колкото повече навлизаха в подземния комплекс, толкова повече се засилваше неясното тракане. Минаха покрай нови помещения с провизии; в други имаше подредени покрай стените дюшеци, натрупани един върху друг на широки рафтове. На определени места тунелът се разклоняваше. В средата на едно от тях към повърхността на земята се издигаше шахта. По стълбата отгоре слязоха четири монахини. Мидори и Тошико отскочиха назад в тунела точно навреме, за да се скрият.