След всичко, което сектата стори с Хару, след убийството на съпрузите Фугатами и след пладнешкото нападение на свещениците Рейко беше сигурна, че „Черният лотос“ не знае пощада. Ами ако хванеха Мидори да шпионира в храма? Щяха да я убият, в това нямаше никакво съмнение. Рейко се боеше да каже на Сано за случилото се, но нямаше избор. Влезе припряно в кабинета му, прекъсвайки съвещание с Хирата и още няколко детективи.
— Моля да ме извините, но е спешно — каза тя с поклон към Сано.
Сано освободи детективите, но помоли Хирата да остане.
— Какво се е случило? — попита той бързо. Рейко коленичи и разказа цялата история за плана на Мидори да се промъкне тайно в храма, както и за бележката, която беше намерила току-що. По лицето на Сано първо се изписа изумление и после — негодувание. — Ти си замесила Мидори в разследването? — възкликна той. — Това вече минава всякакви граници! — Хирата гледаше с нарастващ в очите ужас, а Сано поклати глава и стовари отворени длани върху писалището: — Всички проблеми напоследък са по твоя вина!
— Опитах се да разубедя Мидори… — осмели се да се защити Рейко.
— Но не успя — прекъсна я Сано и стана, без да откъсва от нея гневен поглед. — Или може би дори не си се старала особено. Може да си искала да се възползваш от наивната си, безпомощна и безрезервно вярна приятелка, за да продължиш да защитаваш Хару…
Думите му я зашеметиха като тежки удари. Съсипана, вдигна поглед към Сано:
— Съжалявам за всичките си грешки… — едва сдържаше сълзите си. — Но сега те моля, помогни ми да спасим Мидори, преди да е станало твърде късно!
Хирата седеше и привидно слушаше как Сано и Рейко се карат, но всъщност не бе чул нищо след съобщението на Рейко, че Мидори е отишла в храма на „Черният лотос“ и не се е върнала. Водопад от емоции бе насочил мислите му към неща, които бе забравил или пренебрегвал. Спомни си как Мидори се бе държала към него като истински верен приятел, как светът винаги му бе изглеждал по-светъл и мил, когато бяха заедно. Припомни си една дъждовна вечер, когато си бе помислил колко щастлив би бил, ако можеше да я направи своя съпруга. Усети мощен прилив на нежност към Мидори. След това си спомни как се бе държал с нея напоследък. Поласкан от вниманието, което му оказваше висшето общество, той й бе отделял твърде малко време. Спомни си как я бе пренебрегвал, как я бе изтласкал в периферията на живота си, и усети, че го обзема срам. Сега разбра защо тя се бе променила — сигурно отчаяно се опитваше отново да привлече вниманието му. Обзе го ужас, когато се запита дали не бе решила да се прави на детектив заради него — за да я погледне той с други очи? Възможно ли бе той самият да е виновен за бедите, които си бе навлякла Мидори? В главата му като ехо зазвучаха историите, които бе научил в полицейското управление — съпрузи, жени и деца, погълнати завинаги от „Черният лотос“. Не разбираше защо бе тъй разстроен от изчезването на Мидори, но знаеше, че трябва да стори нещо. Внезапно го връхлетя паника и той скочи.
— Моля да ме извините — каза той, като се поклони припряно на Сано. — Трябва да отида в храма „Черният лотос“ и да спася Мидори!
На лицето на Сано се изписа тревога; в него се бореха противоречиви чувства.
— Шогунът ми заповяда да стоя далеч от „Черният лотос“, а неговата заповед се отнася и за васалите ми.
Рейко избухна възмутено:
— Не можем просто да я оставим там!
Хирата изпита неистово желание да върне времето назад и да промени отношението си към Мидори, за да я предпази от неразумната й постъпка. Внезапно си спомни предупреждението, отправено му от Учида — началника на канцеларията в полицейското управление: „Колкото повече се издига човек, толкова от по-високо има да пада. Ако се отдаде на гордостта и амбициите си, накрая може да загуби всичко, което наистина има смисъл!“ Твърде късно си даде сметка, че новите му повърхностни приятелства не значеха нищо за него. Какъв суетен и сляп глупак е бил! Единствено Мидори бе важна за него. Той беше влюбен в нея и сега щеше да я загуби. Хирата искаше да вдигне цяла армия, да атакува високите зидове на храма и да преобърне всички постройки до последната, докато не открие Мидори, а после да посече всеки, който бе дръзнал да й стори зло. Но въпреки това самурайският му дух не можеше да допусне неподчинение към господаря, нито да изложи на опасност Сано, който би споделил вината за неподчинението му. Разкъсван между любовта и честта, смазан от собствената си безпомощност, той падна на колене пред Сано.
— Моля ви — изрече той с глас, който за момент премина в ридание, — помогнете ми да спасим Мидори!