— Ах, да! Често чувам да говориш за един — господин Смиджи — много смешно име. За нищо на света не бих желала да се наричам Смиджи.
— Охо, момичето ми! Смиджи е прекрасно име, особено когато отпред стои Монтагю. Освен това г. Смиджи е собственик на стопанството „Монтагю Каел“ — „Монтагювия замък“.
— Но, татко, нима това може да направи името по-благозвучно! Него ли очакваш?
— Да, миличка. Уведомява ме, че пристига със следния кораб. „Морска нимфа“ се наричал ветроходът и щял да отплава седмица след като е писано писмото, което ще рече, че подир някой ден и друг можем да очакваме пристигането му. Божичко! Трябва да се подготвя, за да го посрещна. Нали в Монтагювия замък жилището е неизползваемо, налага се той да бъде мой гост. Слушай, Кейт — продължи плантаторът, сядайки отново на масата, наведен към дъщерята, за да не може прислугата да подслушва неговия шепот. — Трябва да направиш всичко възможно, за да приемеш младия чужденец прилично. Разправят, че бил съвършен кавалер, а аз зная, че е и богат. В мой интерес е да бъдем внимателни с него — добави г. Воуан, като че ли говори сам на себе си с още по-нисък глас, но все пак достатъчно високо, за да може дъщерята да долови какво каза.
— Скъпи татко — беше отговорът й, — как бих могла да се държа неучтиво с него? Макар и само заради тебе…
— Макар и само заради тебе самата — рече бащата, като я прекъсна и придружи забележката с многозначителен поглед и смях. — Впрочем, драга Кейт — продължи той, — по тоя въпрос ще имаме време да поговорим. Чакай да прочета и другото писмо. От кого ли може да бъде то. Чудно! За пръв път виждам тоя почерк.
Вестта за предстоящото посещение на г. Монтагю Смиджи заедно с примамливата украса на многобройните му съвършенства, за които Кейт Воуан бе чувала не един път, сякаш не събуди в сърцето на младата квинтеронка силна радост, поне външно не пролича това. Тя посрещна новината с пълно безразличие, като че не изпитваше нито благоразположение, нито враждебност към госта. Ако се опитаме да направим равносметка на настроенията й, бихме установили по-скоро неизгода за чужденеца, защото така се бе случило, че много от онова, което девойката бе слушала за него, не бе в състояние да спечели благоволението й. А до ушите й бяха стигнали доста подробности за господаря на Монтагювия замък, понеже той беше често предмет на след трапезните разговори на нейния баща и неговите познати.
В Ямайка г. Монтагю Смиджи бе познат само по име, тъй като през годините на своето непълнолетие, а и от ранно детство — той живееше в Лондон. Беше истински, „лондончанин“ не само по възпитание, но и по рождение, защото не бе син на починалия собственик на Монтагювия замък, а само негов племенник и наследник.
Казахме, че Кейт Воуан не бе чувала за тоя момък нищо, което да я предразположи към него, а по-скоро обратното; тя бе слушала, че е превзето конте — от всички характери може би най-омразният за една млада креолка. Въпреки слабостта на тия същества да се влюбват в мъже с изискана външност, младежите трябва да имат някакво вътрешно съдържание, което макар и да не бъде свързано с висша нравственост или интелектуалност, да се различава от вятърничавото съвършенство на светския франт.
Природата, която вдъхновява креолските моми да отдават сърцето си безрезервно, ги е научила и да го бранят. Инстинктът ги предпазва да не поставят своята скъпоценна жертва върху олтар, недостоен за жертвоприношението.
Имаше и друго едно обстоятелство, което събуждаше в сърцето на Кейт Воуан известно чувство на неприязън към притежателя на Монтагювия замък — поведението на собствения й баща. Когато говореше за г. Монтагю Смиджи, той си служеше с изрази и намеци, които, макар и двусмислени, младото момиче схващаше лесно.
Женското сърце отгатва бързо, защото е надарено — от най-ранна моминска възраст — с тънък усет, когато трябва да се разбере онова, което засяга правото на девойката да разполага със себе си. Тя е готова да отблъсне всеки опит сърцето й да бъде отклонено от природното му влечение и да бъде лишено от правото на избор.
С незнанието на тези твърде дълбоки истини г. Воуан издигаше преграда на собствените си помисли, въобразявайки си, че с успех разчиства почвата от предполагаемите пречки и изравнява пътя.
Господин Воуан подготвяше женитба, защото очевидно той си бе наумил да играе ролята на брачен посредник.
— Никога досега не съм виждал тоя почерк — рече той повторно, като разчупи печата на другото писмо.
Ако съдържанието на първото писмо го бе изпълнило с радост, второто оказа напълно противоположно въздействие.
— По дяволите! — възкликна той и смачка писмото, когато го прочете. Отново се заразхожда възбудено: — Мъртъв или жив, тоя ми несретен брат сякаш се е родил, за да бъде проклятие за мене! Докато беше жив, все пари просеше от мене, а сега пък мъртъв ми изпровожда сина си, някакъв негодник като него самия, та да ми пречи и може би да ми донесе беда.