От страх момъкът не смееше да мръдне ни ръка, ни крак. Той се скова ням и неподвижен и заприлича на статуя, поставена в седнало положение на върха на коринтска колона, чийто капител се състоеше от палмови листа.
Глава LXXX
ПОРЪЧЕНИЕ ЗА ЛОВЦИТЕ НА ХОРА
Кюбина продължи да се измъчва в притесненото си положение, без да смее да шавне, защото евреинът остана в засенчения коридор, където се въртеше неспокойно и най-вече, застанал на горния край на дървеното стълбище, се взираше в двора към вратата, през която влезе. Изглежда, че очакваше някого.
Предположението на марона се Потвърди. Голямата порта се завъртя още веднъж на пантите. Черният вратар и нечий глас си размениха по няколко думи и в двора влязоха двама души.
Кюбина ги позна, когато те минаха през осветената част пред пруста. Техните тънки гъвкави снаги и мургави ъглести лица му позволиха да различи двамата испански ловци на негри.
Те се запътиха направо към стълбището, в чието подножие спряха.
Щом ги видя да приближават, чифликчията влезе в една стая, която гледаше към верандата. Той се бави само миг вътре, сетне излезе и се върна на горната площадка на стълбището.
Единият от испанците пристъпи напред, изкачи стъпалата и пое от ръката му нещо. От думите, с които търговецът на роби съпроводи движението си, Кюбина заключи какво представлява то.
— Ей ви манерката — каза Джесурън: — Най-хубавата ракия, която има в Жамайка. А сега — обърна се той с настойчив призив, — драги приятелю, няма минутка за губене. Помнете голямата пара, която ви шака. Не ишпушкайте беглеца от ръцете си!
— Не се тревожете, сеньор дон Хакоб — отвърна ловецът, който получи манерката. — Caray, ще му трябват дълги крака, за да ни се изплъзне, щом веднъж попаднем на дирята му.
Без повече да разговаря или да се бави, испанецът се върна при другаря си и двамата прекосиха бързо двора, за да изчезнат зад вратата, от която дойдоха.
— Ще гонят някой нещастен роб — прошепна си маронът. — Надявам се, че тия злодеи не ще го хванат. Съжалявам го, ако го уловят. Тях всъщност въпреки перченето им не ги бива много за тая работа.
След тази професионална преценка Кюбина още веднъж обърна очи към господаря, който остана в сянката на трема.
— Вероятно — почна да прави догадки момъкът — старият лешояд сега ще се прибере в леговището си. Или още ще се върти? Докато не се махне, не мога да мръдна. Не смея да се поместя — за нищо на света!
За радост на наблюдателя в тоя миг евреинът влезе в стаята си, чиято врата остави отворена.
„Добре — отдъхна си мислено маронът. — Дано остане в бърлогата си, щом се вмъкна в нея. Не ми се ще да го виждам повече тая нощ. Crambo!“
Внезапната ругатня показа, че Кюбиновите мисли се пресякоха от появата на търговеца на роби, облечен не в синия си сюртук като преди, а обвит в дреха, приличаща на средновековна еврейска роба или широк домашен халат, чиито поли се спускаха чак до нозете. Той бе махнал шапката си, но кепето с мръсен възбял цвят продължаваше да стои на лоба му, понеже той никога не го сваляше.
За огорчение на марона чифликчията затътри след себе си едно кресло, сякаш се кани да го сложи на верандата и да седне в него.
Точно такова бе и Джесуръновото намерение, защото след като извлече на средата на галерията стола — кресло с висока облегалка, той го закрепи здраво и се отпусна в него.
Миг по-късно Кюбина зърна искри, придружени от четкането на огниво и кремък. Евреинът палеше огън. За какво?
Мирисът на тютюн, който се разнесе из пруста и достигна до ноздрите на младежа на палмовия връх, отговори на въпроса.
Между носа и брадата на израилтянина засвятка горящ въглен. Търговецът на роби пушеше пура.
Маронът го наблюдаваше с ужас. Колко време щеше да трае всичко? Половин час? Час? Или до съмване — което, уви, наближаваше вече.
Нещата взеха неблагоприятен обрат. Кюбина не можене да направи и най-леко движение, за да събуди Хърбърт, ни да промени собственото си положение от страх да не издаде пред евреина присъствието си. Не се решаваше дори да шавне на дървото, още по-малко да слезе от него.
Бе се уловил в капан, от който не виждаше как ще се измъкне. Трябваше да чака Джесурън да свърши с пушенето, при все че и тогава изходът оставаше неизвестен.
Момъкът призова цялата си издръжливост и успя да се закрепи тихо и безшумно с измъчвана от неизвестността душа.
Най-малко час той престоя в това неудобно положение, докато крайниците почнаха да го болят и търпението му се изчерпа. А евреинът продължаваше да седи като залепен за седалката на креслото, също мълчалив и неподвижен.