Младият англичанин се стресна, повдигна се и се облакъти. Той не бе от хората, които обичат да вдигат шум, и не извика, при все че видът на грамадния кафяв плод в краката му го изненада твърде много.
— Откъде, в името на Церера и Помона, ти пък падна? — прошепна той и вдигна очи нагоре, за да дири отговор на своя класически въпрос.
В сивия сумрак той видя палмата, чиято висока колона се издигаше величествено над него. Той познаваше дървото добре, всеки инч от очертанието му, но тъмният силует на върха с формата на човешко същество, което се бе сгушило там, бе нещо ново за него.
Светлината обаче не бе достатъчно силна, за да успее Хърбърт да различи лицето и чертите на своя бивш домакин, който го бе гощавал под зизифовото зелено дърво — капитана на мароните.
Преди да смогне да каже думичка, за да изрази смайването си, едно движение, последвано от шепот, го накара да замълчи.
— Пет, ни дума! Господин Воуан — пошушна маронът и направи многозначителен знак към трема, — измъкнете се от койката, вземете си шапката и ме последвайте в гората. Имам важни вести за вас. Касае се до живота и смъртта на близки хора. Излезте незабелязано и, за бога, гледайте да не ви усети оня там.
— Кой? — запита Хърбърт също шепнешком.
— Погледнете там — отвърна маронът и посочи към заспалия в креслото.
— Разбирам. Е?
— Елате да се видим на полянката. Тръгнете веднага. Не губете нито миг. Ония, за които трябва да милеете, са в опасност.
— Идвам — каза младият англичанин и понечи да излезе от люлката.
— Толкоз. Тръгвам и ще ви чакам под памуковото дърво.
При тези думи маронът напусна седалката, на която бе прекарал толкова време в неописуема досада; спусна се по стройното палмово стебло като моряк, който слиза по гротщага на своя кораб, и с бърз тръс се изгуби между подивелия гъстак на някогашната захарна плантация.
Хърбърт Воуан не закъсня да последва стъпките му. Някои скорошни, даже съвсем пресни, едва вчерашни разкрития го бяха подготвили за предстоящ чудноват завършек на лесния живот, който той напоследък водеше. Сега се надяваше, че ще получи осветление от марона. Но най-вече го подтикваха странните слова на Кюбина: „Ония, за който трябва да милеете, са в опасност!“
Имаше само едно създание, което бе достойно за тях: Кейт Воуан. Нима тя бе в опасност?
Хърбърт не се мая да мъдрува. Шапката и палтото му висяха в съседната стая. Той ги надяна за две секунди. Още една секунда му бе нужна, за да вземе и пушката си.
Той бе премного припрян и достатъчно безстрашен, за да не се побои да скочи от високата веранда. Предпазливостта не му позволяваше да слезе по стълбата, макар тя да бе пазена само от един спящ.
Младият англичанин преметна крак връз перилата, рипна на земята и улавяйки пътя, по който отмина маронът, скоро се изгуби сред дивата растителност на изоставената градина.
Глава LXXXII
СИНИЯ ДИК
Благодарение на обстоятелството, че тръгна бързо от Щастливата долина, Хърбърт Воуан се изплъзна тъкмо навреме. Едно забавяне само с десетина минути би попречило на намеренията му или най-малко би дало повод да го питат накъде се е запътил, както и да следят и дебнат движенията му.
Едва Хърбърт се отдалечи дотолкова, че чифликът престана да се вижда, утринната тишина бе нарушена от нестройния звън на камбана.
Звуците не смутиха младия англичанин. Той знаеше, че те не бият тревога, а единствено зоват робите на непосилен труд.
Хърбърт предположи, че звънът ще събуди и заспалия в креслото господар, и се поздрави за щастието, че успя да се измъкне навреме. Сигналът накара същевременно пътника да ускори крачките си към уреченото място.
Кюбина, макар и на значително по-голямо разстояние, също чу камбаната и изтълкува нейния зов по сходен начин, като си представи каква беда можеше да го сполети, ако не беше я преварил. Той също допусна, че звуците ще събудят унесения в сън евреин.
И двамата разсъждаваха правилно. Още при първото „бим-бам“ на камбаната чифликчията се стресна от котешката си дрямка, изправи се в креслото и се огледа кисело.
— Гошподи! — възкликна той и изплю угарката от пурата, която бе залепнала на устните му. — Веше светъл ден! Май ше съм шпал повеше от два шаса. Ех, сега беше време да се бодърщвува! Кущосът ще е вече на път и ако тия ишпаншки ловци се шправят ж работата така жръшно, както обещаха, той довешера ще шпи по-дълбоко, отколкото снощи е шпал. Гошподи — изпъшка търговецът на роби с глас, който издаде промяна в хода на мислите му, — ами ако ги хванат на мещопрещъплението? Какво ще щане? Положението щава опажно… гръм да ме убие, опажно положение! Как се не сетих по-рано — продължи той след няколко мига на размисъл, който бе очевидно тревожен. — Ами те могат да щанат прокуроршки жвидетели и да ме замесят и мене — мене, съдията! За да шпасят кожата си, ще го направят. Но и да не ги заловят на мещопрещъплението, пак има опажнощ. На Мануел езикът е дълъг като машетето му. Той е голям бъбрица. Трябва да ги махна от ощрова — и двамата при първия удобен жлушай.