В своите сметки Джесурън не слагаше повече Чакра, защото сега бе убеден, че тъмното дело ще бъде извършено от испанските убийци и че кустосът ще загине от меч, а не от отрова.
Дори и да успееше Синтия да даде смъртното питие — една възможност, на която не можеше да се разчита особено, даже и да бъдеше отровен плантаторът, евреинът не се плашеше от магьосника. А колкото се отнасяше пък до робинята, чифликчията никога не бе имал с нея Пряко вземане-даване и следователно тя нямаше възможност да го замеси в адския заговор.
— Налага се да вжема някои мерки — каза Джесурън, като стана от стола си и понечи да се прибере в стаята, за да оправи дрехите си.
— Какво е най-умещно да предприема — спря се той близо до вратата на стаята и лицето му доби съсредоточен израз. — Да, да, тошно така. Ще ижпроводя пратеник в Гощоприемната планина. Ще пратим някого уж по работа. Те може да се ижненадат, понеже напожледък съседшките ни отношения никак ги няма, ама не вреди. Надявам се, ше кущосът е заминал и Рейвънър може да отправи пожланието до гошподин Тръщи. Така ще полушим новини. Хей, Рейвънър — провикна се господарят към своя управител, който с камшик в ръка се мотаеше из двора, — нужен ще ми, гошподин Рейвънър!
Рейвънър изсумтя нещо, за да покаже, че е чул, и се изкачи на пруста, където застана безмълвно в очакване да узнае за какво го викат.
— Имате ли някаква работа, във връжка ш която бихте могли да ижпроводите пратеник на гошподин Тръщи от Гощоприемната планина, а?
— Хм, работи с купища. Тези проклети свине на кустоса влезли в царевицата в горната нива и всичко направили на пух и прах. Трябва да поискаме обезщетение.
— Отлишно, отлишно!
— Хм, кой знай дали ще викате отлично, ако видите поразията. Ще ви се приплаче, когато дойде време да берем царевицата, уверявам ви.
— Не се тревожете. Ще заведем дело. Няма да го ощавим да се ражмине, но тошно сега имам друга, по-важна работа. Пратете един шовек до гошподин Тръщи да направи оплакване. И вижте, гошподин Рейвънър, желая да бъде някое събудено момше. Ишкам да ражбере дали кущосът си е в къщи, беж да пита направо. Шух, ше той ще тръгва на път, та да проверя дали е заминал. Ражбирате ме, нали?
— Да — отвърна управителят с вид, издаващ, че е разбрал. — Ще пратя човек, който да получи отговор на въпроса, без да пита. Синия Дик ще се справи.
— Вярно. Синия Дик е тамам за такава работа. И вижте, гошподин Рейвънър, кажете му да се опита да види, ако може, мулатката Синти.
— Какво да й каже?
— Да й предаде да дойде тук, ако има жгода. Ишкам да поговоря ж нея. Но да внимава, гошподин Рейвънър, какво върши и кажва. Да шепне с момишето само на ухо.
— Ще му заръчам всичко необходимо — отговори управителят уверено. — Сега ли искате да тръгне?
— Нашаса, нашаса! Имам ожнования да бързам. Пратете го колкото може по-шкоро.
Рейвънър, без да каже думичка повече, отиде да изпроводи пратеника и няколко минути по-късно жълтокожият Меркурий, известен под прякора Синия Дик, забърза по пътеката, която водеше от Еврейския чифлик за господарския дом на Гостоприемната планина.
Глава LXXXIII
ЗАГАДЪЧНОТО ОТСЪСТВИЕ
Краткият разговор между Джесурън и управителят се водеше шепнешком, понеже евреинът не желаеше той да бъде подслушван от другиго, особено от кустосовия племенник, който — както предполагаше чифликчията — спеше в люлката на някакви си десетина крачки.
Койката обаче не се виждаше от главното стълбище, защото бе закачена в онази част от трема, която се намираше по протежение на другата страна на къщата.
Щом Рейвънър се отдалечи, евреинът реши да изпълни първоначалното си намерение — да се стегне за през деня.
Грижите за утринния тоалет не траяха дълго и след малко търговецът на роби излезе от стаята си, облечен в същия син сюртук с външни джобове, същите бричове и същите високи ботуши, които носеше всекидневно. Той бе закопчал догоре палтото си, наложил бе на главата си белезникавокафявата боброва шапка и нагласил на острата гърбица на носа си зелените очила. Очевидно се готвеше да върви нейде по работа, тъй като отново бе взел в ръка чадъра, който бе изтървал по време на съня си. Подпрял се на дръжката му, той застана на горната стълбищна площадка, сякаш се канеше да тръгва вече.