Джудит не отговори, ако и мълчанието й да не бе в състояние да скрие болката, която явно я измъчваше. Еврейката имаше навярно по-голямо основание и от баща си да очаква, че не всичко е в изправност.
Сигурно предишния ден между нея и Хърбърт бе възникнала някаква неприятност, най-малко някакво спречкване. Думите й го бяха вече подсказали, а най-вече държанието й през изтеклата нощ и сега издаваше смесица от тъга и трудно прикривано раздразнение.
Нейното лошо настроение не се разсея и когато прислужницата, която отвързваше люлката, където младият англичанин бе спал, съобщи, че е намерила два предмета, необичайни за това легло: един кокосов орех и една лула.
Лулата не можеше да принадлежи на момъка, защото той никога не пушеше с лула. Що се отнася до кокосовия орех, той бе несъмнено откъснат от кокосовата палма, която се извисяваше до къщата. Стеблото на дървото бе ожулено, като че някой се бе катерил по него, а на върха му се виждаше да стърчи дръжката на откъснатия плод.
Какво можеше да търси Хърбърт Воуан на върха на палмата и защо ще седне да хвърля орехи в собственото си легло?
Все по-загадъчни обстоятелства почнаха да обкръжават необяснимото му отсъствие. Един от говедарите, който бе пратен да дири книговодителя, се върна и предаде една още по-важна подробност. В калта извън градинската стена той бе открил Хърбъртовите следи, които водеха към хълма, и близо до тях, по същата пътека, стъпки от друг човек, прекосил мочурището два пъти — и на отиване, и на връщане.
Говедарят, макар и чернокож, умееше да налучква дири и на думите му можеше да се хване вяра.
Бащата и дъщерята повярваха на думите му, които произведоха у тях неприятно впечатление — едно впечатление, което ставаше все по-тягостно с всяка измината минута. А младият англичанин все още не се вестяваше.
Търговецът на роби пушеше и нервничеше, дори почна да се заканва. Момъкът му бе длъжник не само за щедрото гостоприемство, но и за даденото му в предплата възнаграждение. Нима той щеше да прояви неблагодарност? Или щеше да завлече парите?
Паричната загуба имаше твърде малко общо с мъката, която сега глождеше Джесуръновото сърце. Още по-малко допирни точки имаше тя с тревогата, която — като вълните на бурно море — бушуваше в Джудитините гърди, където най-незначителният повод, подобно на лих вятър, развихряше вече ярост и бяс.
Синия Дик се завърна. Той се бе справил майсторски с възложената му задача. Кустосът бе заминал; тръгнал бе точно призори.
— Добре — рече Джесурън. — Ала Къде е племенникът му?
Синия Дик се бе видял и със Синтия и бе й прошепнал две думички на ухото, както бе заръчал управителят. Робинята щеше да дойде в чифлика веднага, щом успее да се измъкне от Гостоприемната планина.
— Хубаво — одобри евреинът. — Но къде е младият Вожан. Къде се е дянал?
— Къде, къде? — блъскаше си главата Джудит, когато обедното слънце огря черните облаци, които помрачаваха челото и.
Глава LXXXIV
ЕДИН ПОМРАЧЕН ДУХ
Слънчевите лъчи току-що бяха позлатили лъскавите стени на Дяволската канара, без да достигнат долината и подножието й, когато през прозоречните решетки на Гостоприемната планина заигра светлина, която сочеше, че обитателите на господарския дом са вече на крак.
Снопчета светлина се прокрадваха през жалузите на няколко различни прозореца — в спалнята на кустоса и в стаята на малката Куошеба, а сияйният поток, който се разля от прозорците на фасадата, показа, че в големия хол са запалили полилея.
Единствено от стаята на Смиджи не излизаше ни знак, ни признак на живот. Прозорците бяха тъмни, завесите спуснати. Гостът още спеше.
— Да — макар хората около него да се бяха размърдали, аристократичният Смиджи продължаваше да спи дълбоко и непробудно като мъртвец, сънувайки навярно „прекраасните креоолски създаания“ и своите дванайсет победи, покачили се вече, както желаеше, на тринайсет благодарение на вчерашното си успешно брачно предложение.
При все че в спалнята на кустоса и в Кейтината стая продължаваше да свети, и бащата, и дъщерята не бяха в стаите си. Те се намираха в големия хол, седнали на масата, на която въпреки ранния час бе сложена закуската. Това не беше редовното утринно ядене, както можеше да се заключи от някои подробности. Закусваше само г. Воуан, а Кейт му наливаше кафе и изобщо се грижеше за него.
Дрехите на плантатора се различаваха от всекидневното му облекло. Те бяха дрехи на човек, който се готви да тръгне на път — накратко казано, той носеше пътнически костюм: сюртук от здрав вълнен плат с широки външни джобове, ботуши до над колената, колан с кобури за пищови — една предпазна мярка против възможна среща с избягали роби, плъстена шапка, поставена на съседния стол, и връхна дреха от камилска вълна, метната на облегалката на същия стол. Всичко издаваше, че господарят на Гостоприемната планина се кани да потегли на път не след дълго.