Той взе пахара и не го отдели от устните си, докато не изпи цялото му съдържание.
— Прехвали го май, момиче — рече той, връщайки чашата. — Суизълът ти никак не ми се стори вкусен. Нагарчаше малко, но предполагам, че е виновно небцето ми, което не е в ред. Пък и човек не бива да придиря, когато пие за изпроводяк.
След този опит да изглежда весел Лофтъс Воуан се сбогува с дъщеря си, метна се на седлото и потегли.
Ах, кустосе Воуан! Този изпроводяк бе последният, който ти бе съдено изобщо да изпиеш. В искрящия суизъл имаше отвара от съдбовната змийска лоза. С дългата глътка ти вкара във вените си една от най-смъртоносните растителни отрови.
Чакровото пророчество скоро ще се сбъдне. Сега смъртното заклинание бързо ще свърши работата си. След двайсет и четири часа ще се превърнеш в студен труп!
Глава LXXXVI
ЗОВ С ЛОВЕН РОГ
След като се измъкна от чифлика, Кюбина бързо се върна на поляната при памуковото дърво, където седна на един пън и зачака младия англичанин.
Маронът постоя няколко минути неподвижен, ала с всеки изтекъл миг безпокойството му растеше. Той нямаше дори лула, с която да залъже нетърпението си, защото тя остана в люлката, където я хвърли от кокосовата палма.
Не след дълго и лулата не би могла да успокои нервната му възбуда, понеже Хърбъртовото забавяне го разтревожи сериозно.
Какво можеше да задържи момъка? Нима евреинът се бе събудил и възпрепятствуваше някак си своя книговодител да излезе? Кюбина не можеше да си представи поради каква причина Хърбърт не пристигна десетина минути подир него при памуковото дърво. Пет минути, дори половината, му бяха достатъчни, за да облече необходимите дрехи. Какво тогава можеше да му попречи да последва незабавно марона? Несъмнено отправеният зов, подсказаната, опасност, застрашаваща онези, за които трябваше да милее, подчертаната необходимост да се бърза не можеха да бъдат криво разбрани. Положително всичко това бе достатъчно, за да накара момъка да се озове в гората, без да се колебае и миг.
Защо тогава се бавеше?
Кюбина не можеше да си обясни причината другояче, освен че евреинът се е събудил и задържал момъка.
Ами ако Хърбърт е загубил пътеката за мястото на срещата? Тя не бе ясно очертана, тъй като представляваше следа, оставена от добитъка, и рядко се използуваше от хора. Освен това из гората имаше десетки подобни пътеки, които отиваха във всевъзможни посоки, кръстосваха се и се разклоняваха. Полудивите телци и кончета на чифликчията скитаха на воля из гъстака и оставяха дири навред. За да може да се следва едно определено направление, човек трябваше да умее да се ориентира из леса и да познава профила на терена. Вероятно младият англичанин се бе заблудил. Когато тези предположения минаха през главата на Кюбина, той се упрекна за своята недосетливост. Трябваше да изчака Хърбърт край чифлика и да го отведе със себе си.
— Crambo! Как не се сетих! Ех, че съм глупак — прошепна маронът, разхождайки се нагоре-надолу, защото отдавна не го свърташе на едно място. — По всяка вероятност той е изгубил пътя. Трябва да се върна по пътеката. Може би ще го намеря. Ако е хванал правилния път, непременно ще го пресрещна.
При тези думи маронът прекоси бързо полянката и тръгна по пътеката към чифлика.
Предположението, че Хърбърт се е заблудил, беше съвсем правилно. Младият англичанин не бе се връщал на сцената на своето странно приключение от деня, в който се запозна с чудноватите хора. Не защото не му се щеше, тъй като той се бе канил неведнъж да го стори, ала увлечен от нещо друго, все не намираше сгоден случаи.
Не особено вещ в изкуството да се ориентира из гората, особено в западноиндийския лес, той — както бе основателно допуснал Кюбина — се бе отклонил от правилната пътека още от самото начало и сега се луташе из шумака, за да дири поляната с исполинското памуково дърво.
Не ще и дума, че той след време щеше да я намери или щеше да попадне случайно на нея, защото, подтикван от тревожната покана, той шареше из гората във всички направления с усърдието на младо ловно куче, което излиза за пръв път на лов.
Междувременно маронът се върна бързо по пътеката, която водеше за чифлика, без да срещне англичанина или да открие някаква следа от него.
Кюбина навлезе в изоставените тръстикови полета на старата захарна плантация и вървя, докато се показа къщата, без търсенето му да се увенчае със сполука.
Той продължи да се движи предпазливо и прехвърли разрушения зид на старата градина. Сега съобразителността бе повече от наложителна. Бе вече светло и ако не се прикриваше зад храстите, маронът не би могъл да направи крачка напред, без да бъде забелязан от жилището.