Макар и да се примири или да се мъчеше да се примири, девойката не успяваше да потуши страстта си към Хърбърт, нито да прикрие горестта, породена от безнадеждността. Цялата утрин, след като г. Воуан тръгна на път, Кейтиното лице остана забулено от тъмния воал ада дълбока печал.
Обожателят на Кейт Воуан, т.е. нейният „годеник“, защото Смиджи минаваше вече за такъв, забеляза нейната необичайна тъга, но не успя да отгатне истинската й причина.
Естествено бе девойката да скърби за отсъствието на своя уважаван баща, който години наред не бе се откъсвал от нея за повече от няколко часа или най-много за един единствен ден. Ала тя скоро щеше да се успокои и всичко щеше да й мине.
С подобни разсъждения франтът си обясни посърналостта, която той откри в своята годеница.
От заранта контето отрупа младата креолка с много повече внимание, отколкото обикновено. Кустосът му бе възложил отговорна задача: да закриля дъщеря му и Смиджи желаеше да докаже, че е достоен за оказаното му доверие.
Великодушните грижи на франта само дразнеха закриляната от него девойка. Тя щеше да бъде много по-благодарна, ако той я оставеше насаме с въздишките и болката й.
Подир закуска Смиджи я покани да се поразходят. Той нямаше слабост към уморителни излети, а от деня на ловното си премеждие изгуби всякаква охота да броди из горите.
Той предлагаше да се поразходят само из парка, между пръснатите из него статуи. Времето навън бе прекрасно. Кейт нямаше основание да отблъсне поканата и я прие машинално.
Смиджи се впусна в обяснения за разните статуи, черпейки обилно от запаса познания върху древните класици, с които бе натъпкал главата си в университета. Франтът се спря по-специално пред статуите на Венера, Купидон и Клеопатра, символизиращи нежните чувства, които вълнуваха собственото му романтично сърце и за които не пропусна да намекне неведнъж. Той следеше отблизо Кейтиното лице, за да открие какво впечатление ще произведат изтънчените му слова, ала не забеляза израз, който да го изпълни със задоволство. Неговата дама настойчиво продължаваше да бъде погълната от тревогата, която се бе отпечатала на образа й от сутринта.
По средата на една от учените си беседи класическото конте бе прекъснато от слугата Томс, който се яви с вест за господаря си.
Лакеят му предаде, че един негов приятел — франтът имаше вече многобройни приятели на острова — му дошъл на гости. Не по работа, посещение само от учтивост.
Съобщеното от прислужника име налагаше вежлив прием. Горделивият собственик на Монтагювия замък не би се съгласил да напусне годеницата си за такъв маловажен повод, ако посетителят не бе знатна личност и ценен Смиджиев приятел. Контето запита годеницата си дали тя не би се засегнала от невниманието, ако се отдели за миг от нея.
— Ни най-малко — каза Кейт с бързина, която почти издаде, колкото много се радва, че се освобождава от кавалера си.
Смиджи последва слугата в къщи, а младата креолка остана между статуите — самата тя най-съвършена от цялата класическа колекция.
Глава XCI
СТРАННО РЕШЕНИЕ
Известно време, след като се махна Смиджи, Кейт Воуан не помръдна от мястото, където той я остави, безмълвна и неподвижна като изваяните мрамори до нея. Ниоба бе наблизо и сякаш случайно очите на младата креолка се обърнаха към статуята на плачещата дъщеря на Диона.
— Ах — прошепна девойката, осенена от някаква странна мисъл, — злочеста майка на убити рожби! Ако твоята болка е била така трудно поносима като моята, наказанието ти трябва да е било наслада. Дано и аз да мога да се превърна в камък. Аз, горката!
Кейт въздъхна дълбоко и втренчи безжизнен поглед в статуята.
След малко мислите на младото момиче взеха друго направление и то престана да гледа статуите и парка. Неговият поглед се устреми нагоре към планината и се спря на върха й — Дяволската канара, която сега блестеше под пълното сияние на слънчевия светлик.
— Там — заговори си шепнешком девойката, — на тая скала и само на нея, изживях свиден час на истинско щастие — онова блаженство, за което бях чела в романите, без да вярвам, че е възможно, и което сега зная, че съществува: блаженството да гледаш в очите любимия си и да смяташ, както аз тогава повярвах, че любовта ти е споделена. Ах, какво щастие; какво блаженство!