В този бордей прислужникът отведе или по-право отнесе господаря си, защото г. Воуан не бе способен да се движи.
В един ъгъл на колибата се намираше бамбуков одър — негърското легло на бившия и обитател, което почти никога не се разваля, когато жилището бъде напуснато.
Слугата постла на нара един чул, положи отгоре кустоса и го зави с връхната му дреха.
След като даде на господаря си да пие, той — по заповед на самия болен — яхна коня си и препусна в галоп към Контентовата плантация. Лофтъс Воуан остана сам.
Глава XCVII
ЗЛОВЕЩ НАТРАПНИК
Лофтъс Воуан не остана дълго време сам, при все че никой човек — здрав или на смъртно легло — не би желал да зърне до възглавката си гост като зловещия натрапник, който пръв дойде да смути обкръжаващата болния самота.
Черният слуга препусна в галоп, за да дири помощ, и преди тропотът от конските копита да бе престанал да кънти през незамазаните с кал пролуки на хижата, на пода се проточи тъмната сянка на човек.
Проснатият на тръстиковия одър пътник изпитваше непоносими болки, от които скимтеше непрекъснато. Но той забеляза сянката на пода, която заедно с внезапния мрак в колибата му подсказа, че вън има някой, който се кани да влезе.
Би могло да се предположи, че в този миг кустосът би се зарадвал на посещението на кое да е живо същество, дошло да облекчи мъчителната самота, която го потискаше. Навярно присъствието на живо създание щеше да му донесе утеха, но в падналата на пода сянка болникът различи или си въобрази, че вижда очертанията на човек, който трябваше отдавна да е мъртъв: силуета на магьосника Чакра.
Сянката, се открояваше ясно. Колибата бе обърната на запад. Пред вратата нямаше дървета и нищо не препречваше лъчите на залязващото слънце, от чиято руменина аленееше полето. Очертаваше се само силуетът на зловещия натрапник Чакра. Виждаше се само горната половина на тялото — главата, раменете и ръцете. Сянката на главата имаше исполински размери, устата бе отворена и разкриваше огромни зъби, над раменете се подаваше отвратителна гърбица, ръцете висяха дълги и подобни на маймунски. Положително това бе сянката на Чакра или въплъщение на неговия дух, толкова често виждан напоследък.
Вцепенен от ужас, плантаторът не бе в състояние ни да говори, ни да мисли. Неговата агония не стана по-мъчителна, когато вместо сянката сам магьосникът с цялата си чудовищна уродливост се яви на вратата и без да се бави, направи крачка напред.
Лофтъс Воуан не можеше повече да се съмнява в самоличността на човека, който се вмъкна неканен в този лош час. Безредните му мисли и страданието бързо замъгляваха погледа на болника, ала все пак той достатъчно ясно прозря, че видението не е плод на въображение, не е безплътен дух, а живо създание, толкова зло, колкото най-злите изчадия на ада.
Кустосът престана да вярва в съществованието на Чакровия призрак и да се плаши от него. Той се убеди, че магьосникът не е мъртъв и че живият изрод бе много по-страшен.
Викът, който се изтръгна от устата на Лофтъс Воуан, издаде краен ужас. Нещастникът направи усилие да стане на нозе, сякаш имаше намерение да бяга, но сломен от немощ и подчинявайки се донякъде на едно заканително движение на коромантиеца, сочещо, че пътят за отстъпление е отсечен, той се отпусна на одъра, парализиран от отчаяние.
— Ха — изръмжа Чакра и застана между умиращия и вратата. — Няма смисъл да се мъчиш да бягаш. Няма смисъл. Дори да се махнеш оттук, не ще отиваш надалеч. Преди да минаваш сто ярда, ще се строполиш на път като новородено теле. Няма смисъл, стари глупако. Въф.
Нов вик бе единственият отговор на безпомощния болник.
— Ха-ха! — разкикоти се сатанински коромантиецът показвайки своите зъби като на акула. — Ха-ха! Викай, кусусе Ван! Ако щеш, одирай гърло. Чакра казва няма полза. Смърт виси над тебе. Тя вътре в твои жили. Точно кога слънце престава да свети на тоя под, ти ще отиваш на оня свят при твои братя съдии. Ти недобър бял, ти не по-добър от черни. Те заминаха преди тебе. И двама загинаха от смъртно заклинание. Чакра прати и на тебе заклинание, ама тебе остави накрай, защото ти велик кусус. Тебе Чакра запази за най-голяма жертва накрай. Така харесва повече на дявол.
— Милост! Милост — изхлипа умиращият.
— Ха-ха — разлюти се негърът. — Защо викаш милост? Ти имаше ли милост, кога окова стари магьосник във вериги за зелено дърво? Тогава ти нямаше милост, сега пък Чакра не ще прави милост на тебе. Ти трябва да умираш!
— О, Чакра, добри ми Чакра — замоли се пламенно кустосът, изправяйки се на леглото и кършейки ръце, — спаси ме, спаси живота ми. Ще ти дам, каквото поискаш — свобода, пари…