О, загадка на загадките! По тялото личаха дванайсетина промушвания от хладно оръжие, без да има следа от кръв. Рани по гърдите, корема и сърдечната област — явно от нож, и все пак никаква съсирена кръв, никакъв кръвоизлив.
— Кой го надупчи? Вие ли, злодеи? — обърна се гневно Хърбърт към Джесуръновите наемници.
— Caramba, защо ще го дупчим? — запита невинно Андрес. — Тоя alcalde бе мъртъв, преди да влезем.
— Испански врели-некипели! — прекъсна го Куокоу. — Я гледай тези ножове! — и той вдигна двете ками. — Те още мокри. Не точно кръв, ама… гледай — извика той и държейки бръмбара над раните приближи един от мечовете към светлината, приляга на дупки като тапа на шише. Тези дупки само от мачете, те правени от вас, изроди.
— В името на света Богородица, сеньор Куокоу — отвърна Андрес, — не сте справедлив. Кълна се в светото евангелие, че не убихме този alcalde, кустоса, искам да кажа. Caramba, не! Останахме не по-малко изумени от вас, когато влязохме и го намерихме мъртъв, точно както е и сега.
От уверенията на негодника лъхаше искреност, която не позволяваше да се повярва, че той и другарят му са истински убийци, при все че техният умисъл за убийство бе явен за Кюбина.
— Crambo, защо го промушихте? — запита той пленниците. — Не можете да отречете, че сте го сторили.
— Сеньор капитан — съгласи се лукавият Андрес, които изглежда вземаше думата във всички деликатни случаи, — не отричаме. Вярно е. Признаваме и се червим, че го сторихме — че прекарахме веднъж или дваж ножовете си през трупа.
— Не веднъж-дваж, а дванайсетина пъти, лешояди такива — поправи го Куокоу.
— Прието, сеньор Куокоу — продължи испанецът. — Не споря за числото. Един-два удара повече или по-малко не са важни. Всичко бе облог между мене и другаря ми Мануел — малък облог.
— Що за облог?
— Ето вижте, господин Хърбърт, пътувахме, както рекох за Савана. Видяхме вързания кон пред това малко rancho и решихме да влезем да видим кой е вътре. Caramba, гледаме един мъртвец на леглото. Santissima Señora74, останахме поразени не по-малко от вас.
— Ужасно смаяни, предполагам — подигра му се Кюбина.
— Изгубихме ума и дума, уверявам ви, сеньор.
— Продължавай, злосторнико! — заповяда Хърбърт. — Да чуем какво ще съчиниш по-нататък!
— Да — одобри ловецът на хора и продължи разказа си. — След време превъзмогнахме страха си, както е естествено за всеки човек, нали знаете. Тогава Мануел подхвана: „Андрес!“ — „Какво, Мануел?“ — „Мислиш ли, че ще потече кръв от едно мъртво тяло?“ — „Сигурно не — отвърнах аз, — ни капка.“ — „Обзалагам се на пет песи, че ще рукне кръв“ — предложи моят camarada. — „Прието“ — рекох. И за да решим спора, ние, признавам го, прекарахме нашите ножове през тялото на кустоса. Това, естествено, не можеше да му навреди.
— Чудовища! — възмути се младият англичанин. — Все едно, че сте го убили. Каква страхотия! Ах, негодници! Никакви измишльотини не ще ви помогнат да се спасите от въжето.
— Ох, сеньорито — завайка се Андрес умолително, — нищо не сме извършили, за да го заслужим. Уверявам ви, че много съжаляваме за извършеното. Не съжаляваш ли, Мануел?
— Caray, съжалявам — отговори тържествено Мануел.
— И двамата скърбяхме после — поднови Андрес думите си — и за да закрием стореното, взехме дрехата и завихме почтително тялото, та да може бедният alcalde да лежи в покой.
— Лъжец! — намеси се Куокоу и освети трупа с бръмбара. — Нищо подобно. Вие промушили него през наметало. Я виж тук!
Негърът посочи срязаните места на плата, за да опровергае заблуждаващите твърдения на испанците.
— Caray! — заекна обърканият престъпник. — Вярно, че има едно-две срязани места. Аха, сега си спомних. Първо го затулихме, сетне се хванахме на бас. Нали така беше, Мануел?
Мануеловият отговор не можа да бъде чут, защото в този миг проехтя конски тропот и пред колибата се изправиха сенките на двама ездачи.
Връщаше се от Контентовата плантация черният слуга заедно с управителя на стопанството.
След малко пристигнаха и няколко негри пешаци с носилка.
Идваха да отнесат болника в Контентовия дом. Обстоятелствата обаче наложиха да се промени характерът на тяхното задължение.
Глава CIII
ЧАКРА СЕ ЗАВРЪЩА
От тримата съдии, които осъдиха коромантиеца, единият почиваше в гроба от шест месеца, вторият от около същото число дни, а третият — знатният кустос, бе сега безжизнен труп.
Убиец и на тримата бе магьосникът, при все че смъртта на първите двама не събуди подозрения или поне не породи достатъчно съмнения, за да се почне следствие и съдебно дирене. И двамата склопиха очи след продължително боледуване, имащо известна прилика помежду си. Болестта напомняше изтощителна треска с прекъсвания, ала имаше и някои нови, странни признаци — толкова странни, че объркаха познанията на ямайските ученици на Ескулап.