— Чак-раа, ми-ли Чак-рааа…
Това бяха и последните думи, които тя произнесе, преди да издъхне.
Последва задавено хъркане — предсмъртен стон, когато пръстите се отпуснаха от своето продължително стискане и тялото с тъп шум се отпусна сред храстите.
— Лежи там! — рече убиецът, виждайки, че кръвожадното му дело е завършено. — Там ти не ще говориш повече. Сега да отивам на Дупка на призраци и да му удрям един здрав сън, та да бъда бодър за работа утре вечер. Въф!
Обръщайки гръб на образа на смъртта, който току-що начерта, уродливият коромантиец прибра пешовете на коженото си наметало и прекоси поляната с невъзмутимо спокойствие, сякаш размишлява върху някоя неясна глава от етиката на Оуби.
Глава CVII
ЧАКРА СТЯГА ЛАМПАТА СИ
Съмваше се, когато тигърът Чакра се прибра в леговището си в Дупката на призраците. За него нощта бе ден, а утринната зора — вечерен здрач. Звярът бе гладен. Откакто бе тръгна на път, за да довърши пъкленото си дело, точно преди двайсет и четири часа, бе сложил само една хапка в уста. В един ъгъл На колибата се намираха остатъци от лютива яхния, непресипани още от желязното гърне, в което бе сготвено ястието. За да се подгрее гозбата, се изискваше време. Трябваше да се пали огън. Изродът бе твърде уморен, за да придиря. Той издърпа гърнето от ъгъла, сипа си от готвеното и го изяде студено.
Накрая, преди да си легне, той изля в стомаха си малко течност, предназначена да стопли студената лютива яхния — остатъка от бутилка ром, недопита нощес. Едва тогава магьосникът се тръшна на бамбуковия нар така отпуснато, че тънките тръстики изпращяха под тежестта. Жрецът на Оуби потъна в непробуден сън.
Той лежеше на уродливия си гръб с лице нагоре. Една издаденост от стеблото на дървото с размери по-големи от главата му бе използувана за подложка, върху която вместо възглавка бяха наслагани няколко шепи рехав дървесен памук.
С дългите си ръце, отпуснати встрани, едната увиснала надолу чак до земята, където опираха смъртоносните пръсти, с голямата си, широко отворена уста, разкриваща двойна редица остри лъскави зъби, коромантиецът приличаше повече на спящ човекоядец от приказките, отколкото на живо човешко същество.
Сънят му не можеше да бъде лек. Той съвсем не бе тих. Широките сплескани ноздри се издуваха, свистяха и сумтяха звучно. От устата излизаше гърлено хъркане, което напомняше дишането на хипопотам.
Чакра спа целия ден и сънува многобройните престъпления, които бе извършил досега, или само злодеянието, най-сладко от всички, което се канеше тепърва да стори.
Когато чудовището се събуди, бе почнало да се свечерява. Слънцето бе залязло; поне не се съглеждаше от дъното на Дупката на призраците, при все че алените лъчи, които багреха върховете на дърветата по горния ръб на скалата, идваха от неугасналото още дневно светило.
Изпънат на леглото, магьосникът не го съзираше. Колибата бе тъмна, защото вратата бе плътно затворена. Но през процепите между бамбуците той виждаше на известно разстояние навън и можа да забележи как здрачът се сгъстява сред дърветата. Викът на водния бик, ехтящ отвъд вира, писъкът на ямайския козодой, смесващ се с грохота на водопада, и бухането на бухала, все гласове на нощта, достигнаха до ушите му и го предупредиха, че е настъпил час за действие.
Той скочи от одъра е любимото си възклицание и почна да се стяга за предстоящото нощно похождение.
Първата мисъл на негъра бе да хапне нещо. Погледът му падна на гърнето, което продължаваше да стои на земята в средата на колибата. В него имаше достатъчно готвено и за вечеря.
— Не ми се ще студено ядене втори път — рече си Чакра и почна да стъква огън. — Отново то ще прави мене да потръпвам от студено. Трябва да подсилвам корем с топло, инак няма да имам сили да свършвам работа, която ще почвам.
На изрода не бе необходимо много време, за да запали огън, да подгрее лютивата яхния и да я излапа набързо. Когато свърши, над земята се спусна нощен мрак.
„Сега да приготовлявам сигнал — заговори сам на себе си коромантиецът и почна да се рови по пода, из разни дупки и ъгли, за да търси някакъв предмет.
Какъв късмет, че тази нощ няма месечина. — Поне до полунощ. Тъкмо ще има време Адам да вижда сигнал и сетне да вършим друга работа в Гостоприемна планина. Когато се махкаме оттам, ще направим видело. Ще наклаждаме голям огън. Въф!
Къде турнах тази телемграфна лампа? — продължи той да шушне. — Забравих вече. Толкова отдавна не ставало нужда от нея. Трябва да съм пъхал нея под легло. Ей къде била!“