Изплашеният франт не помисли повече да се съпротивлява. След като попълзя по лъскавия паркет, той успя най-после да се изправи на крака и без да чака да получи втори удар, изхвръкна през отворената врата. С няколко скока той се свлече по каменните стъпала и изчезна в тъмнината.
Междувременно тревогата се предаде долу в кухнята и обхвана цялата къща. Виковете на изненада се замениха с писъци на ужас. Отвсякъде дотърчаха слуги, но за да ги сплашат, черните разбойници дадоха един-два изстрела с мускетите и пищовите и пръснаха гъмжилото, което заедно с Томс побягна към захарните работилници и разположеното отвъд тях негърско село.
За някакви си двайсетина секунди Адам с шайката си стана пълен господар на жилището.
Не се изискваше много време, за да се разбият бюфетите и шкафовете и да се измъкне най-ценното от тях. Черните бандити свършиха „работата“ си за по-малко от четвърт час и се приготвиха да тръгнат.
Докато съучастниците му бяха заети с обира, Чакра увърза жертвата си на долната стълбищна площадка, където остана да изчака неспокойно приключването на грабежа. Макар и решен да получи своя дял от плячката, той се интересуваше по-малко от нея и напираше повече да задоволи сатанинската страст, която се бе вселила от толкова време в животинското му сърце и която досега не бе имал възможност да удовлетвори.
Въпреки нетърпението да осъществи демоничното си желание магьосникът не бе изгубил усета си за предпазливост. Щом Адам и хората му се показаха, натоварени с плячката, коромантиецът повери пленницата на един от разбойниците и правейки знак на останалите да го последват, бързо изкачи стълбището и отново влезе в ограбеното помещение.
За невероятно кратко време арфата, столовете, диваните и другите леки мебели бяха натрупани накуп в средата на хола. Жалузите бяха откачени от прозорците и също хвърлени на грамадата, сетне всичко бе подпалено.
Сухото като прахан дърво пламна и след пет минути огънят обхвана разкошния господарски дом.
Малко по-късно нападателите се оттеглиха бавно, прикривайки се внимателно в сенките, неогрети от червената заря на пожара, която осветяваше ярко далечните полета. Шестима от злодеите бяха натоварени с лъскави съдове, които отразяваха сиянието на горящата постройка, а седмият, най-зловещият от всички, носеше в ръцете си съвършено друг предмет: тялото на една прелестна жена — припадналата малка Куошеба.
Глава CXII
КРАДЦИ! РАЗБОЙНИЦИ! УБИЙЦИ!
Тържествено и бавно шествието, което придружаваше тялото на кустоса Воуан, се движеше по самотния път. Виждаше се вече Дяволската канара, озарена от червените пламъци на последните лъчи на залязващото слънце. Отвъд се намираше Гостоприемната планина, където траурното шествие се готвеше да отнесе покойника и да предизвика плач и печал.
Мъжете, които съпровождаха трупа, не подозираха, че демонът на злото ги е вече преварил, носейки беди, не по-леки от смъртта.
Ако Хърбърт би могъл само да предугади, че в същия този миг прелестното създание, което гой обичаше с цялото си сърце, сега повече от всеки друг път, девойката, която го любеше, се бори отчаяно в лапите на…
Уви! Ужасната вест скоро щеше да долети и до него. Щеше да го пресрещне по пътя. Само след час сладките мечти, които бе лелеял през целия ден, щяха да бъдат попарени от сланата на покрусата.
На един завои от пътя няколко великански дървета се извисяваха и предлагаха своята сянка на друмника. Под тях спря и шествието по заповед на Хърбърт и Кюбина, които слязоха от конете.
Не сянката привлече пътниците, защото слънцето бе вече залязло. Нито носачите се нуждаеха от почивка. Те бяха здравеняци и за тях стопилото се тяло на смъртника съвсем не беше тежък товар. Заповедта за почивка бе дадена, защото младият англичанин, бе осенен от едно хрумване, което маронът одобри.
Двамата се разтревожиха от мисълта за убийствената изненада, която щеше да смаже дъщерята, чийто бащин труп носеха, ако процесията се яви без предизвестие в Гостоприемната планина.
Затова спряха насред пътя си и почнаха да дирят какво ще бъде най-уместно да се предприеме.
Скоро решиха как да постъпят. С единия от конете да се изпроводи вестител, който да предаде тъжната новина на управителя на имението, а Тръсти, от своя страна, да подготви внимателно и постепенно осиротялата си господарка.
Хърбърт би отишъл лично, но го възпряха собствените му чувства, които под напора на противоречивите вълнения правеха положението му твърде деликатно.
Всъщност нямаше никакво значение кой ще отнесе съобщението и изборът падна на черния слуга.