От мястото, където бяха излезли на сушата, нямаше пътека и известно време преследвачите се бориха с един почти непроходим гъстак. Опасност от загубване на посоката обаче не съществуваше. Грохотът на падащата вода беше безпогрешен водач, защото Кюбина помнеше добре, че колибата се намира близо до горния водопад. Всички държаха направление именно към тази цел.
Постепенно шумакът стана по-леко проходим и бе възможно да се напредва по-бързо.
Тътенът на водопада криеше нещо зловещо, което потискаше Кюбина и неговия другар и на двамата се струваше, че долавят сред сърдитото боботене на потока отчаяни стонове и сърцераздирателен женски плач.
Най-после групата достигна до края на отвора, който се разкриваше на известно разстояние отвъд клоните на памуковото дърво. Колибата бе насреща и през открехнатата й врата проблясваше светлина. Тя хвърляше отражението си на земята, засенчена от голямото дърво, за да се слее с посребрената от месеца открита повърхност. Слабата трептяща светлина зарадва очите, които я зърнаха. Тя бе доказателство, че в хижата има хора.
Кой друг, ако не Чакра, можеше да се намира вътре? А ако там бе магьосникът, следваше да се допусне, че и жертвата му е с него.
Там ли се намираше наистина жертвата му? Не идваха ли спасителите много късно?
Лоши предчувствия изпълниха гърдите на Кюбина. Вътрешен огън изгаряше Хърбъртовото сърце. И за двамата бе трудно да овладеят вълнението си и да се приближат до колибата с онази съсредоточеност, която предпазливостта им налагаше.
Те направиха знак на мароните да останат между храстите и запълзяха към памуковото дърво.
След като лазиха известно време под сянката, те се изправиха на нозе и тихо, с подтиснат дух, се приближиха до входа на хижата.
Миг по-късно мълчанието бе нарушено и от двамата едновременно. Задружен вик се изтръгна от устата им, когато застанаха срещу отворената врата и надникнаха вътре. Възклицанието им издаде безпределно разочарование. Колибата беше празна.
Глава CXVII
ТРУПЪТ НА БРАТОВЧЕДКАТА
Да, в храма на Оуби нямаше никой освен немите му божества, които се усмихваха подигравателно от стените.
Не бе необходимо да се влиза в кивота на коромантийския пантеон, за да се установи фактът. Въпреки това Кюбина и Хърбърт, сякаш тласкани от някакъв машинален подтик, нахлуха вътре.
Те заоглеждаха колибата изпитателно. Личеше, че тя е била заета доскоро. Запаленото кандило бе само по себе си убедително доказателство. Кой друг освен Чакра би могъл да го запали? Кандилото представляваше черупка на костенурка, в която бе поставена свинска мас. Бе запалено неотдавна, защото малко от маста бе изгоряла.
Нямаше съмнение, че магьосникът е бил в колибата заедно с пленницата си. Тази констатация не донесе нищо ново на преследвачите, защото Йола бе видяла Чакра да слиза заедно с плячката си в Дупката на призраците.
Ала защо разбойникът бе напуснал така ненадейно своето сигурно убежище? Обстоятелството, че кандилото продължаваше да гори, сочеше, че той с тръгнал внезапно. Къде можеше да отиде?
— Ах, къде? Къде? — запита като обезумял Хърбърт. Кюбина не бе в състояние на отговори. Той бе не по-малко поразен от отсъствието на коромантиеца.
Дали Чакра не беше излязъл от Дупката на призраците? Местоположението на лодката позволяваше да се прави подобно предположение. Но защо пък ще излезе? Да не би магьосникът да е забелязал пъргавата фулахка да се плъзга като сянка подире му и опасявайки се, че убежището му ще бъде открито, го е изоставил, за да отиде някъде другаде, по-далече от местопрестъплението?
Все пак защо е трябвало да напусне колибата така внезапно, че да не смогне дори да угаси кандилото, камо ли да отнесе със себе си своите потресни божества.
— Всъщност — рече си Кюбина — Чакра може би е още в Дупката на призраците. Ладията може би е била използувана от друг негов съучастник. Магьосникът навярно бе забелязал, че преследвачите прекосяват вира или бе усетил, че те се движат из гъстака, и отнасяйки пленницата със себе си, бързо се бе укрил в някое кътче между дърветата.
Внезапното напускане на колибата правеше тази догадка твърде правдоподобна.
Щом предположението споходи Кюбина, той чевръсто изскочи навън, събра хората си и им заповяда да приготвят факли и да претърсят всеки ъгъл от гората. Куокоу бе пратен обратно при лодката с нареждане да остане при нея, за да не допусне възможно бягство.
Докато мароните бяха заети да търсят амирово дърво, чиято смолиста дървесина подхождаше за факли, техният вожд, придружен от Хърбърт, заоглежда откритата поляна, дирейки следи, оставени от коромантиеца. По брега, където дърветата бяха разредени, луната разливаше обилна светлина, която помагаше на младежите.