— Даже ако вие нащоите, господин Вожан?
— Ех, ако настоя, разбира се, ще отстъпи, но аз вече обещах току-речи на дъщеря си, че не ще я разделя с момичета, без съгласието й, а аз никога не нарушавам думата, дадена на собственото ми дете.
С това тържествено изявление плантаторът излезе от стаята и остави търговеца на роби сам с мислите му: — Да ме повали дяволът мъртъв, ако тоя шовек не е луд! — заговори на себе си евреинът, когато остана сам. — Божишко, как може да ищърве двеща фунта за една негърка, кафява като шерупката на кокосов орех! Гошподи!
— Както очаквах, господин Джесурън — заяви домакинът, връщайки се в хола, — дъщеря ми не отстъпва. Не можем да продадем Йола.
— Довиждане, гошподин Вожан! — изфъфли търговецът на роби, като посегна към шапката и омбрелата си и се запъти към изхода. — Довиждане, за днеш нямам повеше работа ж ваш.
После той нахлузи шапката на главата си, улови чадъра с изразяваща ненавист рязкост, която не успя да прикрие, слезе бързо по каменните стъпала, яхна мулето и се отдалечи безмълвен и сърдит.
— Небивало щедър е тая сутрин! — прошепна плантаторът подир госта. — Кой знае какви гадни планове пак крои. Надявам се, че не го оставих да ги осъществи. Пък съм и доволен, че ми се удаде случай да подразня тоя дърт разбойник. Толкова мръсотии ми е правил!
Глава XI
ДЖУДИТ ДЖЕСУРЪН
Търговецът на роби се върна по алеята в най-мрачно настроение. Той бе толкова разстроен от изхода на преговорите, че не се сещаше да отвори синята омбрела и да се запази от изгарящите лъчи на слънцето, които вече падаха отвесно. Напротив, той използуваше чадъра за съвършено друга цел и от време на време с него налагаше гърба на мулето, сякаш искаше да разсее раздразнението си, стоварвайки гнева си върху невинния катър.
Макар и сам, евреинът не пътуваше мълчаливо. В някакъв несъзнаван разговор със самия себе си той произнасяше, като мърмореше, яздейки, дълги откъслеци от фрази, съдържащи упреци срещу домакина, чийто покрив току-що бе напуснал. Дъщерята на последния също бе предмет на нападки, които понякога се превръщаха в закани.
Част от хулите той произнасяше гласно и отчетливо:
— Лофтъш Вожан ще ищриваш праха на обущата ми. Ще ти го върна. Кълна се. Ще дойде време, когато би се радвал на моите двеща фунта. Не ишка пари! Ухаа! Голяма дама! Гошпожица Кейт — гошпожица Куошеба. Жная нещо, имам нещишко. Ще дойде ден може би и теб да продам за по-малко от двешта фунта. Охо, няма да ми се дожвиди и двойно повеше, само да доживея тоя ден. Праха на обущата ми ще ищривате и двамата! — повтори той на излизане от външната порта. — Сега, когато съм далеше от имота ти, защо не си тука да ти кажа нещишко, което имам на ум, нещишко, което ще те накара да ми дадеш момишето за по-малко и от двеща фунта. Ех, и това ще стане, ако е рекъл гошпод!
Последната закана търговеца на роби съпроводи с продължителна въздишка, сетне се изправи на стремената, обърна настрани мулето и размаха заплашително чадъра към Гостоприемната планина. Зловещият огън, който пламтеше в очите му по време на ръкомаханията, издаваше тайни намерения за мъст.
Когато евреинът тръгна обратно за дома си, на пътя се появи ездачка; тя свърна коня си и с бърз тръс се изравни с мулето.
Беше девойка или по-точно мома с небивала красота, същински ангел, застанал до приличния на демон старик.
Ездачката очевидно го очакваше на завоя; непринудената близост и липсата на взаимен поздрав при срещата на двамата сочеха, че те не са се разделили отдавна.
Коя беше тази чаровна ездачка?
Подобен въпрос би си задал всеки чужденец, когото рядката прелест на момата неминуемо щеше да плени; но към чувството на възторг не би могла да не се прибави и изненадата — изненада, че вижда хубавицата редом с грозния й спътник.
Не е необходимо да се описва подробно омайницата. Благородното заоблено чело, извитите като ятаган и черни като въглен вежди, тъмнокафявите искрометни зеници, заострената издаденост на носа и спиралната извивка на ноздрите съставляваха отлики на еврейската красота — олтар, пред който неведнъж мохамедани и християни са се кланяли коленопреклонно.
На плещите й тежаха двайсет века — двайсет века обиди, хули и гонения; скрити в бърлоги, ограбвани и преследвани, довеждани често до отчаяние, оставяни без покрив и без дом, гиздавите тъмнооки дъщери на Юдея бяха — всред всички и въпреки всички превратности — запазили своята хубост, сякаш продължаваха да танцуват под звуците на цимбали, зилове и дайрета или под напевите на златострунни арфи, пеейки химните на по-честити времена.