Когато те приближиха до водопада, един предмет привлече вниманието на Кюбина и го накара да възкликне живо. Той бе нещо, което лежеше отстрани на пропастта, в която падаше водната струя. В самото корито водата се пенеше на едри бели парцали, но предметът не беше във водата, а над нея, на един от балваните, където се открояваше още по-ярко върху черния цвят на камъка.
Хърбърт също съзря белия предмет и двамата припнаха едновременно към него, за да го разгледат.
Беше женско шалче!
То носеше следи от насилие; бе омачкано и разкъсано, като че бе паднало от някого, който се е борил.
Шалчето бе непознато на приятелите, но те не се усъмниха чия собственост е. Личеше, че е принадлежало на жена с изискан вкус. Кой друг можеше да притежава този ешарп, ако не онази, която бяха тръгнали да търсят.
Кюбина изглежда обърна по-малко внимание на шалчето, отколкото на мястото, където го намериха. То бе близо до скалата, на самия ръб на коритото, в което падаше потокът.
Зад това корито, под извитите снопове падаща вода, се издаваше напреко един корниз, по който човек можеше да мине под водопада.
Кюбина го знаеше, защото, когато бе скитал по лов, бе минавал под водопада. На него му бе също известно, че по средата има голяма дупка или пещера в канарата, няколко фута над водното корито.
Понеже намериха ешарпа да лежи над корниза, който водеше за тази пещера, маронът си спомни за нея и същевременно допусна, че Чакра може би се е скрил в нея. Нямаше нищо по-вероятно от това, че коромантиецът, открил приближаващите освободители, бе избрал пещерата за свое убежище — последното място, където всеки, неподозиран; нейното съществуване, би се сетил да го дири.
Тези размишления не отнеха на Кюбина и две секунди. Както бързо узря в мисълта му предположението, така бързо той припна назад към колибата, взе факел, който един от мароните бе приготвил, и се върна пъргаво към водопада.
Сега главатарят направи знак на Хърбърт и на едйн-двама от момците си да го последват и се мушна под свода на падащата вода.
Той не бързаше, а се движеше предпазливо. В пещерата можеше да се укриват заедно с магьосника и други. Там може би бяха и неговите съучастници, за които капитанът на мароните знаеше, че са отчаяни злодеи, хора, на които животът не е мил и които биха предпочели да загинат, но не и да се оставят да бъдат заловени.
С извадено мачете в едната ръка и факел в другата Кюбина напредваше безмълвно и внимателно към входа на пещерата. Хърбърт вървеше на няколко крачки подир него, стискайки двуцевната си пушка, готов за стрелба в случай на съпротива отвътре.
С изнесен пред себе си факел Кюбина влезе пръв, макар че Хърбърт, неспокоен и нетърпелив, го следваше по петите.
Хиляди блестящи сталактити пречупиха пламъка на факела и за миг погледът на двамата младежи бе заслепен.
Скоро обаче очите им свикнаха с уморяващите отблясъци и тогава те видяха проснато на пода на пещерата едно тяло, което ги накара да нададат задружен вик. Те се погледнаха с взор, изпълнен с най-мъчително отчаяние.
Между два огромни сталагмита бе изпънато тялото на жена, облечена в бяло. Тя лежеше възнак, просната в цялата си дължина, неподвижна, явно мъртва!
Приятелите нямаха нужда да приближават факела до нейното бледо лице, за да го познаят. Не бе необходимо да се вглеждат в нейните безкръвни, неми черти. От пръв поглед Хърбърт отгатна, че това е трупът на неговата братовчедка.
Глава CXVIII
СЪННОТО ЗАКЛИНАНИЕ
Къде беше Чакра през всичкото това време?
Щом видя жилището на Гостоприемната планина обхванато от пламъците, коромантиецът, който носеше младата господарка на ръце, побърза да се махне от мястото на своето злодеяние. Извън градинската врата той спря само за миг, за да размени няколко бегли думи с главатаря на черните разбойници.
В краткия разговор магьосникът подкани Адам да отнесе цялата плячка в планинското си свърталище, където Чакра обеща да дойде своевременно. Престъпникът нямаше намерение да се откаже от своя дял в плячката, но точно сега не му беше до делба. В този момент той бе обладан от една страст, по-силна от жаждата за плячка.
Адам прие с готовност предложението и съюзниците се разделиха: разбойникът и водените от него бандити нарамиха плячката и потеглиха за горските си убежища в далечните Трелоунийски хълмове.
Подобно на тигър, който е убил жертвата си, но не се решава да я разкъса на място, а я отмъква в леговището си в джунглата, изродът се запъти по планинската пътека към Дупката на призраците, като ту носеше, ту влачеше похитената девойка.