Тук в един нов свят под покрива на западноиндийското небе бе израснало едно рядко цвете на еврейската красота, защото едва ли нявга е имало измежду дъщерите на Юдея по-пленителна хубавица от рожбата на Джейкъб Джесурън, която сега яздеше редом с него. Двамата представляваха необикновен контраст — прелестната мома и уродливия старик — сякаш роза и бодливото й стебло.
За съжаление трябва да признаем, че противоположността беше само външна, нравствено баща и дъщеря си бяха лика-прилика. Отвън Джудит Джесурън изглеждаше ангел, но в душата си — трябва да го заявим с огорчение — тя бе истинско чедо на своя отец.
Достоверността на нашето твърдение може да се потвърди и от разговора, който се поде между двамата при срещата им.
— Неуспех? — почна тя първа. — Има ли нужда да питам; то личи от вида ти, макар че прекрасното ти настроение не е съвсем сигурен издайник на мислите ти. Какво каза Пустославец Воуан? Дава ли момичето?
— Не.
— Очаквах.
— Бога ми, не ишка.
— Колко му предложи?
— Ох, жрам ме е да кажа, Жудит.
— Хайде, стари рави, не бива да криеш от мене. Колко?
— Двеща фунта.
— Двеста фунта! Огромна сума! Ако е вярно, което казваш, знай, че дори собствената му дъщеря не струва толкова. Ха-ха!
— Пшт, Жудит сладишка! Не говори за това… моля те, не говори. Ще объркаш жметките ми!
— Не се тревожи, добри ми татко. Досега не съм попречила на ни един от помислите ти. Така ли е?
— Така е. Ти си пожлушно дете, дъще. Добро дете си, бог ми е жвидетел!
— А защо кустосът отказа да продаде момичето? Той обича парите не по-малко от тебе. Двеста фунта са премного за това тъмнокожо момиче. Двойно повече, отколкото струва.
— Ах, Жудит, милишка, не е самият Вожан, който не ишка.
— Кой тогава?
— Щерка му, същата, за която ти шпомена…
— Тя! — възкликна младата еврейка, като устните й се нацупиха, ноздрите се свиха, сияйното лице внезапно погрозня и изрази ненавист. — Тя, казваш? Просто невероятно! Суетен мелез! Самата тя е робиня!
— Шири, шири, Жудит! — прекъсна я бащата със сърдит поглед. — Запази го за себе си. Не го кажвай повеше, поне засега не, засега не! И дърветата имат уши, Жудит!
Избликът на ярост не позволи на еврейката да отговори. Известно време баща и дъщеря продължиха да яздят мълчешком.
Джудит първа поде прекъснатия разговор.
— Глупак си, татко — каза тя, — че изобщо искаш да купиш това момиче.
— Ай, какво ишкаш да кажеш? — запита старият евреин, като че ли упрекът беше отглас на собствените му мисли. — Какво ишкаш да кажеш?
— Искам да кажа, че си глупак, стари рави Джейкъб. Друго не искам да кажа.
— Божишко! Какво ожнашава това, Жудит?
— Чудно, мили, милмчък татко! Обикновено ти не схващаш така бавно. Отговори ми: за какво ти е тая фулахка?
— Ох, жнаеш за какво ми е. Тоя принц ще ни даде жвоите двайсет мандингоанци за нея. Няма съмнение — тя е неговата сещра. Двайсет яки мандингоанци, които щруват две хиляди фунта. Гошподи, цяло същояние!
— Е, какво като е цяло състояние?
— Какво ли! В името на отците ни! Говориш за две хиляди фунта, като ше не са нищо.
— Скъпи татко, криво ме разбра.
— Криво те ражбрах, Жудит!
— Да. Аз ценя две хиляди фунта повече, отколкото предполагаш. Толкова ги ценя, че искам да ти дам съвет как да ги спечелиш.
— Да ги шпешеля! Та нали тошно за това се мъша, дъще.
— Аха, мъчиш се, пък почна по такъв несръчен начин, че рискуваш да ги загубиш.
— А как да пощъпя, моя Жудит?
— Като си ги вземеш сам.
Търговецът на роби дръпна юздата и закова мулето на място, после впи очи в дъщерята с полуозадачен и полуизпитателен поглед.
— Добри ми старче — продължи тя, спирайки своя кон, — обикновено умът ти не работи толкова бавно. Докато те чаках пред външните порти на тоя надут плантатор, поразмислих и моите размисли ме доведоха до въпроса: какъв бяс те докара в тоя дом?
— И до какъв отговор щигна, Жудит?
— Нищо особено! Само че си губиш времето.
— Да, вярно! Загубих си само времето, беж да пощигна нещо.
— Е, има ли някакво значение, че не успя?
— Как знашение! Двайсет мандингоанци не са малко — две хиляди фунта ощровни. Шища пара, Жудит, милишка! Ей, знашението!
— Няма значение дори колкото строшен нокът от краката на твоите мандингоанци, казвам ти, добри ми рави Джесурън.
— Шакай! Какво думаш, мъдришка ми Жудит?