Без да каже дума, дори не и онези думи на утеха, толкова обичайни при подобни случаи и при това толкова безполезни — момъкът обви ръце около кръста на своята братовчедка, нежно я вдигна и я отведе настрани.
Двамата минаха покрай задната част на разрушеното жилище.
Там пепеливата жарава хвърляше достатъчно светлина, за да се вижда алеята и да се забележи, че малката вила в градината не е засегната от пожара. Спасила я бе отдалечеността й от жилището.
Хърбърт отведе братовчедка си в павилиона, постави я на едно бамбуково канапе и сам седна на един стол до нея.
Йола, която още веднъж се яви на сцената, последва влюбените, сви се на пода в нозете на младата си господарка и остана да й се наслаждава с нежни погледи, издаващи нейната предана привързаност.
Кюбина тръгна да дири управителя и онези от слугите, които се бяха скрили наблизо.
Маронът можеше да действува с по-голяма предпазливост, ако се вземеше предвид внезапността на второто нападение на разбойниците. Но той не очакваше те да се покажат отново. Бягството на пленниците обясняваше повторната поява на бандитите, които бяха дошли да освободят ловците на хора.
Известно време тримата души в павилиона бяха единствените живи същества, останали при развалините на господарския дом. Връщането на злодеите беше предизвикало суматоха, по-силна, отколкото при първото им нападение. Хората от стопанството — бели и черни — бяха избягали в по-сигурни скривалища отпреди. Белите — управителят, книговодителите и всички останали — бяха помислили, че робите са се разбунтували и бяха напуснали вкупом имението, насочвайки се към Монтего Бей.
Между обхванатите от паниката бегълци иди по-точно начело на същите бе знатният гост на Гостоприемната планина — г. Монтагю Смиджи.
След като групата на преследвачите бе потеглила, той бе останал сам и стремглаво бе припнал към конюшнята, където с помощта на Куоши бе успял да си набави оседлан кон.
Без дори да махне от себе си своята захаросана черупка, той се бе метнал на коня и бе препуснал с най-голяма бързина за пристанището, заявявайки решително, че ще се качи на първия кораб, който ще отплава за „скъъпата му метропоолия“.
Смиджи се бе наситил на Ямайка и на нейните „креоолски създаания“, а най-вече на нейните „ужаасни неегри“. Кюбина се върна заедно с Куоши, който отново се изпречи на пътя му като дяволче и който беше единственият жив човек, когото той успя да открие. Маронът съобщи вестта, че г. Смиджи е напуснал плантацията.
Новината бе посрещната с безразличие от гостите на павилиона. Въпреки че франтът бе станал причина Хърбърт да страда от ревност и бе играл важна роля в живота на младата креолка, знатният господар на Монтагювия замък не се считаше вече за опасен. Никой не поменаваше, нито се сещаше за него. Хърбърт и братовчедка му изслушаха вестта, че е избягал от имението, с пълно равнодушие.
Но в същия миг в стопанството се намираше едно същество, на което заслужаваше да се отдели повече внимание, едно създание, чиято близост бе хиляди пъти по-опасна от тази на безвредния Смиджи.
Както поменахме, Кюбина не се страхуваше, че разбойниците ще се върнат отново, ала се надигаше друга опасност, не по-малко близка и съдбовна, заплаха, която нито той, нито някой от останалите можеше да подозира.
Маронът предаде новината във виличката и следван от Куоши, се запъти към мястото, където се намираше мъртвецът. Кюбина искаше да провери кои от хората му са загинали при последното сражение, както и да огледа по-добре в каква посока са тръгнали нападателите.
Точно когато той обърна гръб на павилиона, една човешка фигура, промъкваща се така предпазливо, че можеше да бъде взета за сянка, мина през градинската врата, притича през задната част на парка и крадешком се доближи до виличката.
Въпреки широкото наметало, с което нощният пътник бе загърнат, по очертанията му можеше да се отгатне, че това е жена, жена със стройна фигура.
Отблясъците на догарящите греди вече не бяха постоянни. На промеждутъци някоя греда, загубила равновесие под действието на унищожителния пламък, се сгромолясваше с трясък и тогава внезапно лумваше светлина, която продължаваше повече или по-малко.
Тъкмо когато тайнствената сянка, която се движеше по алеята, стигна на няколко крачки от виличката, избухна едно от внезапните припламвания. То освети не само вътрешността на павилиона, но и цялата му околност, до най-далечните окрайнини.
Ако при тази светлина някой беше погледнал назад, през градината, щеше да види едно красиво лице, сега обезобразено от гняв и мъка, които го правеха да изглежда грозно. То беше образът на Джудит Джесурън.