След това въведение читателят навярно ще очаква, че някаква злокобна вест ще изскочи от чантата за писма, увиснала на рамото на негърчето.
Нищо подобно. Имаше действително едно писмо, ала то не можеше да се счита за недобре дошло. То може би щеше да остане неразтворено, ако не беше пощенското му клеймо. Печатът беше особен. Африкански! Писмото носеше клеймото на едно пристанище, близо до устието на Гамбия. То бе отправено до г. Хърбърт Воуан, Гостоприемната планина, Ямайка.
Младият плантатор разчупи печата и набързо прегледа съдържанието на писмото.
— От брат ти Кюбина — каза той, макар и да знаеше, че с тези думи не съобщава нищо ново. — Пише ни, за да ни уведоми, че ще се върне пак в Ямайка.
— О, как се радвам! Допусках, че не ще може да живее сред диваците, въпреки че са го направили техен принц. А Йола?
— Връща се, естествено, заедно с него. Няма опасност да я остави там. Тя отново мечтае за островния си дом. Не се изненадвам, мила ми Кейт. Има едно място на земята, което е по-свято от всички други, мястото, където сърцата са се срещнали. Няма нищо чудно, че африканската девойка желае да се върне на това място. Човешката природа навред е еднаква. За мене този остров е раят, на земята.
— Ах, и за мене също.
При тази взаимна изповед младите съпрузи се наведоха един към друг и сляха пламенно устни, сякаш не бяха женени.
След нежната прегръдка Хърбърт продължи да чете.
— О — възкликна той, след като прегледа друга част от писмото, — брат ти иска да знае дали може да наеме или да купи оня къс земя, който се намира отвъд Дяволската канара. Старият крал му дал известна парична сума и той желае да си разработи кафеена плантация.
— Радвам се много, че има подобни намерения. В такъв случай той ще се засели тук и ще бъде близо до нас.
— Не трябва да му позволяваме да го купува. Ще му го подарим. Ще имаме достатъчно земя и без това парче. Какво е мнението ти, Кейт? Земята е твоя, не моя, за да я раздавам.
— Ах — отвърна младата съпруга с тон на закачлив упрек, — не ме огорчавай с тези тъжни спомени. Знаеш, че ти дадох всичко още тогава, когато можех да се считам за господарка, и…
— Спри, миличка, не ме наскърбявай с подобни слова. Ти беше законна собственица на имота и трябва да си останеш такава. Дори и да не бяхме се превърнали в задружни собственици, пак никога не бих помислил да ти отнема бащинията. Следователно си съгласна да подарим гази земя на Кюбина, нали?
Нежно повторение на сладката прегръдка изрази единодушието на двамата да се дари Кюбина с исканата нива. Хърбърт подхвана отново да чете.
— Господи — промълви той, когато свърши, — каква необикновена история! Капитанът на кораба на робите, който доведе брата на Йола в Ямайка, се върнал пак на африканския бряг. Какво жестоко възмездие!
— Какво, скъпи Хърбърт?
— Изяли го!
— О, милостиви боже!
— Колкото потресно и ужасно да е, това е самата истина, инак Кюбина не би го писал. Слушай какво съобщава:
„Джоулър, така се казваше капитанът на кораба на робите, се яви лично пред стария Фулах-Фута, за да търси нов товар роби. Кралят, вече уведомен за предателството му спрямо Сингюз, веднага заповяда да го хванат и без съд или друга формалност да го нарежат на парчета. След това той бе сготвен и изяден на голямото народно празненство, което се състоя по случай чествуването на сватбата ми с принцеса Йола. Crambo! Сцената беше мъчителна и човек би могъл да изпита състрадание към нещастника, ако беше честен моряк, а не търговец на човешко месо. При това размишление аз се въздържах от всякаква намеса в негова полза. Всъщност моят фулахски дядо беше така разярен, че едва ли бих успял да спася клетника от съдба, която в края на краищата той заслужава напълно и която би изпълнила без съмнение с радост и задоволство горките му жертви, които той е пренесъл през Атлантика.“
— Добре — рече Кейт замислено, — че Кюбина е решил да напусне една страна, където, страхувам се, подобни зрелища са твърде обичайни. Ще бъда толкова щастлива да ги видя и двамата още веднъж в нашия мил, красив остров. И ти, Хърбърт, ще се радваш на завръщането им, сигурна съм.
— Разбира се. Ах, Кейт, помисляла ли си колко много сме задължени и на двамата!
— Често, Хърбърт. Често. И ако не вярвах сляпо в съдбата, бих си въобразила, че без тях.
— Детинщини, Кейт — прекъсна закачливо младият съпруг Кейтините слова. — Това са креолски суеверия. Няма никаква съдба. Не тя ръководеше сърцето ми, за да го накара да приеме, че ти си най-красивото създание на света, а то направи своя избор, защото ти си действително такава. Бъди великодушна към Кюбина и Йола. Признай открито, любима моя, че ако не бяха те, ти щеше да станеш може би госпожа Смиджи, а аз… аз…