Глава XIV
ЛОФТЪС ВОУАН НА ПОСТ
Всеки ден, след като се получиха двете писма от Англия, и почти по всяко време през деня Лофтъс Воуан заставаше на един от отворените прозорци с далекоглед в ръка, за да обглежда пристанището и откритото море в Монтеговия залив. Със своите телескопни наблюдения плантаторът искаше да открие ветрохода „Морска нимфа“, преди той да е приближил брега, за да може знатният Смиджи да бъде посрещнат, когато слезе на сушата. По онова време още не съществуваха параходи, които прекосяват океана с определена точност на деня и часа на пристигането. Уведомителното писмо бе наистина изпратено десет дни преди да отплава „Морска нимфа“, но въпреки това не бе възможно да се изчислят със сигурност такива трудно установими величини като морските ветрове и вълни, тъй че корабът, който носеше Монтагю Смиджи, можеше да пристигне всеки час.
Че се очаква важен гост, знаеха вече всички слуги от жилището в Гостоприемната планина. Всекидневно от града се донасяше скъпа мебел и стаите в „Голямата къща“ се стягаха нарочно, за да я приемат.
Домашните прислужнички и останалите къщни слуги бяха облечени в нови дрехи, някои дори в ливреи — една необичайна проява на изтънченост за Ямайка; насила навлякоха обуща и чорапи на краката им, които никога дотогава не бяха изпитвали неудобството да носят подобни труфила, тъй че техните собственици биха се чувствували неизказано щастливи, ако можеха да се освободят от мъчението да ги носят.
Едва ли е необходимо да се пояснява, че г. Воуан правеше тия луди разходи, за да посрещне г. Монтагю Смиджи и заради него единствено. Ако плантаторът би очаквал само племенника си, положително той не би дебнал така ревностно с далекогледа, а още по-малко би вършил подобни приготовления в чест на пристигането му.
Струва ми се, че подбудите на г. Воуан не се нуждаят от обяснения; читателят сигурно ги е отгатнал вече. Плантаторът имаше дъщеря на възраст за омъжване. В неговите очи г. Монтагю Смиджи бе достоен жених и бащата силно желаеше да го направи свой зет. Момъкът притежаваше превъзходен имот, както добре знаеше почтеният плантатор, който беше не само „пазител на съдебните архиви“, но и пазител в продължение на години на Монтагювия замък. Той беше в състояние да определи цената му с точност до шилинг. Стопанството граничеше със собственото му имение. Неведнъж той бе поглеждал алчно към просторните тръстикови полета и черните роби; у него бе заседнало желанието, превърнало се в страст, да притежава и тая плантация, ако не от свое име, поне от името на дъщеря си. Обединението на двете стопанства — Гостоприемната планина и Монтагювия замък — щеше да образува едно величествено имение, едно от най-богатите на острова. Лофтъс Воуан отдавна мечтаеше да осъществи този си блян, който го бе завладявал все повече и повече, докато се бе превърнал в най-свидната цел на живота му. Нека не прикриваме и една друга, по-благородна подбуда, която караше г. Воуан да желае да се сключи този брак. Той живееше твърде отдавна на острова, за да знае точното обществено положение на дъщеря си. Колкото и красива и съвършена да беше Кейт Воуан, колкото и силна да беше бащината обич — а нека бъдем справедливи той боготвореше дъщеря си, — на него му бе известно и той бе забелязал, че между нея и ергените, които познаваше, т.е. ония, измежду които би могло да се подирят женихи, се изпречваше една обществена преграда — смесената кръв. Често бе мислил той по този въпрос и винаги го бе обхващала мъчителна тревога. Той знаеше също, че младите англичани, особено когато идваха за пръв път на острова, не се интересуваха от тази бариера, по-точно те не й обръщаха внимание, докато местното „добро общество“ не им въздействува.
В своите проекти за сватовство ямайският плантатор не беше по-голям грешник от стотици други родители както в Англия, така и в други страни; в негова защита може все пак да се изтъкне убедителният довод, че навярно обичта към рожбата и желанието да я облагороди, защото чрез брака щеше да се заличи петното на смесената кръв, бяха основните двигатели на поведението му.
За съжаление длъжни сме да припомним и други особености в характера на плантатора, чиито външни прояви единствено заслужават порицание.
Господин Воуан, въпреки мъжествената си борба за успех в живота и упоритостта, които му бяха позволили да спечели богатство и обществено признание, си беше останал човек с ограничен ум. Като мнозина други от просто потекло, добрали се до богатство и обществени отличия, той се бе превърнал в „просяк на кон“, много по-жаден за аристократични почести от ония, които се бяха родили с тях; той бе станал защитник на наследствените привилегии, винаги нащрек — готов да се бори за тях, накратко казано, „парвеню“.