В това отношение г. Воуан не представляваше някакво необикновено явление. Такива като него се срещат навсякъде и до днес; можем да ги зърнем със стотици около нас: „в горната камара“, измежду „нашите лордове законодатели“, мнозина от които, и най-вече издигналите се от низините, са най-ревностните защитници на дворянските привилегии.
Пресиленото раболепие, с което плантаторът се готвеше да посрещне господаря на Монтагювия замък, бе в пълно противоречие с приема, който се канеше да окаже на своя сродник. Подбудите за постъпката му изхождаха от долни чувства и както подбудите, така и целите бяха безкрайно жалки. Съобщението в писмото на племенника, че той ще пътува в трюма, стана за г. Воуан източник на тревога и притеснение. Той не би се загрижил никак, ако момъкът пътуваше с кой да е друг кораб освен с „Морска нимфа“ или ако неговото присъствие на борда на „Морска нимфа“ минеше незабелязано. Но онова, което смущаваше кустоса, беше страхът, г. Монтагю Смиджи да не узнае този факт и в него да се породи съмнение върху знатното достойнство на г. Воуан.
Страхът от възможно унижение така терзаеше ума на плантатора, че ако бе възможно, той изобщо би се отрекъл от всякакво родство.
Той все пак хранеше надежда, че двамата младежи не ще се сблъскат по време на пътуването, като изхождаше от характера на аристократичното конте, което беше образец на надменна гордост. Убеден, че нищо не ще позволи на г. Смиджи да се запознае с бедния сродник, г. Воуан реши да не допусне подобно сблъскване на сушата. За да се обезпечи срещу изненади, той намисли един колкото детински, толкова и жесток план: налагаше се да се отстрани племенникът.
Плантаторът разработи подробностите още преди да пристигне „Морска нимфа“. Господин Монтагю трябваше да бъде посрещнат, щом слезе от кораба, и веднага да бъде отведен в Гостоприемната планина. Хърбърт Воуан следваше също да бъде откаран веднага в плантацията. Не беше желателно момъкът да тръгне да разпитва из града; ако там се узнаеше за родството на бедния пътник от трюма с чичото, когото познаваха всички, честолюбивият кустос щеше да се почувствува болезнено унизен.
За пътниците се предвидиха различни превозни средства, които щяха да ги докарат по различно време, за да се предотврати всяка среща по пътя. Освен това, когато Хърбърт Воуан пристигнеше в стопанството, не биваше да го водят в господарския дом, а следваше да го насочат по един страничен път към жилището на управителя, което се намираше в един отдалечен край на долината, на около половин миля от „бъфа“.
Там племенникът трябваше да престои като гост на управителя, докато чичото успее да се отърве от него и му намери някаква работа в Монтего Бей или го изпрати за книговодител в някоя далечна плантация.
Изпълнението на така изготвената програма се повери на управителя на стопанството, човек, достоен във всяко отношение за подобно доверие като повечето от хората от неговото котило, които са винаги готови и за много по-малко похвални начинания.
Успокоен от хитрата си находчивост, г. Воуан зачака пристигането на гостите.
По пладне, на осмия ден от получаването на двете писма, плантаторът, зает както винаги с далекогледа, видя в отвора на Монтеговия залив един голям ветроход; с право съоръжение, който се насочи към пристанището.
Корабът можеше и да не е „Морска нимфа“, ала г. Воуан, като взе предвид времето, необходимо за презокеанско пътуваме, и някои други обстоятелства, които му бяха известни, заключи, че това е дългоочакваният платноход.
Така или иначе, плантаторът реши, че програмата, която бе съставил с такава изобретателност, не трябва да бъде осуетена поради бавно изпълнение и затова нареди начаса да почне нейното приложение.
Тревожният глас на звънците събра прислугата за сборен преглед; зовът на рога повика незабавно управителя. За по-малко от половин час каляската на имението, разкошна кола, теглена от два разточително накичени коня, се понесе към града, съпровождана от управителя, който яздеше на кон подир нея.
Зад тях потегли тежка кола, теглена от осем едри вола, а зад колата се появи един своего рода екипаж: рошаво негърче, яхнало космата, дръглива кранта — пощаджийчето, което бе вече описано и се наричаше Куоши.
Но сега Куоши не отиваше да изпълни всекидневното си задължение; на него бе възложено много по-важно поръчение.
През същото време в големия хол на Гостоприемната планина се разиграваше друго зрелище, което за странника, незапознат с обичаите в Западна Индия, би изглеждало твърде любопитно.