Липсваше камина; вечното лято на острова я правеше излишна. Завесите на прозорците бяха от тънък прозрачен муселин, с втъкани бледорозови цветчета и ресни от редящи се хармонично бели и розови пискюлчета. Ветрецът, който полъхваше през летвите на жалузите, развяваше непрекъснато леките пердета и придаваше на стаята хладина, увеличена от блестящата гладкост на пода от твърдо дърво, който лъщеше като огледало.
Никой не можеше да хвърли поглед в тази стаичка, без да му направи впечатление нейната скъпа и все пак целомъдрена уредба. Богат и изящен калъф за не по-малко скъпоценен накит — тук беше спалнята и будоарът на „малката Куошеба“, предполагаемата наследница на Гостоприемната планина.
Само малцина имаха щастието да надникнат в кокетното гнездо. То беше свят кивот, до който не се допускаха любопитни погледи. Неговият лъснат под не можеше да бъде прекрачван от недостойни нозе. С изключение на бащата никой мъж не бе влизал в този момински храм. Дори и г. Воуан бе прониквал вътре в редки, изключителни случаи. Не бе свободен и достъпът за слугините. Една-единствена имаше право да влиза без ограничение — това беше кафявата доверена прислужница на господарката.
В деня на пристигането на английския кораб, малко след като то бе оповестено от звънците, и докато тъмнокожата прислуга се занимаваше с току-що описаните предобедни приготовления, в стаичката на господарката можеха да се видят две млади момичета. Едното беше девойката, на която принадлежеше стаичката, другото — прислужницата Йола. Господарката седеше пред прозореца на единия от китайските столове, а прислужницата, застанала отзад, оправяше прическата й.
Момичето току-що се бе заловило да изпълнява задължението си, ако така можеше да се нарече онова, което за него беше удоволствие.
Цялата сложна сбирка от гребени и фуркети беше вече пръсната по масичката и дългите кестеняви коси висяха с всичкия си разкош, разпилени по снежнобелите момински рамене, в чиято мека като кадифе кожа не личеше никаква следа от смесена кръв.
Неволно Йола прекъсна работата си, за да се полюбува на младата си господарка с израз на нескриван възторг.
— Ах, красота! — възкликна тя шепнешком. — Ти красота, господарке!
— Ех, Йола, само ме ласкаеш, като говориш така. Ти си толкова хубава, колкото и аз, само че твоята красота е друга. Не ще и душа, че в твоята родина си минавала за голяма хубавица.
— Ах, господарке, ти красота навред, черни, бели, всички казват ти красота, всички теб възхищават.
— Благодаря ти, Йола, но на мене никак не ми се иска да бъда предмет на такова всеобщо възхищение. Що се отнася лично до мен, не познавам ни едно мъжко същество, в чиито очи бих държала да мина за привлекателна.
— Кой знай, господарке! Ти не говориш така, щом пристига млад господар от английска земя.
— Кой господар? Очакват се двама от английската земя.
— Йола не чува двама да идва. Господар казва само един.
— О, ти си чула да говорят само за един. Поменаха ли името му?
— Да, той големец, султан Монгю. Друго име Йола чува, ама не може каже него.
— Ха-ха! Не ме учудва. То аз сама едвам „може каже“ това име. Не беше ли Смиджи? Него ли казаха?
— Него, господарке. Той много красив. Господар така каже на управител.
— Ах, Йола, твоят господар е мъж и мъжете не винаги съдят най-правилно кой как изглежда. Може пък султанът Монтагю, както ти го наричаш, да не е чак толкова съвършен, колкото татко го е описал. Но навярно скоро ще имаме случай да преценим лично. Не чу ли господарят ти да говори на управителя за един друг млад господар, който също очакваме?
— Не, господарке. Само един той каже — само от Монгю замък.
Леко възклицание, изразяващо разочарование, се изплъзна от устата на младата креолка. Тя отпусна глава в мълчаливо размишление, взорът й се устреми към лъскавия под пред краката й. Може би тя се досети някак си за бащините си кроежи. Във всеки случай тя чувствуваше някаква загадка и желаеше да проникне в нея. Прислужницата продължаваше да й се любува, когато неочаквано тъмните, напомнящи арабка черти на момичето измениха изражението си; погледът на възхищение отстъпи място на изпитателност, сякаш някаква мисъл го осени.
— Аллах! — промълви фулахката и се взря в лицето на господарката.
— Е, Йола — обърна се креолката, привлечена от възклицанието и погледа на прислужницата си, — защо извика „аллах“! Какво ти стана?