— О, красота, господарке! Ти като един мъж!
— Аз като един мъж! Аз приличам на някой мъж? Това ли искаш да кажеш?
— Да, господарке.
— Охо, Йола, сега вече никак не ме ласкаеш. Кой може да бъде тоя мъж. Кажи ми, моля ти се.
— Той планинец. Марон.
— Ехе, от лошо по-лошо. Аз да приличам на някой марон! Горко ми! Шегуваш се, Йола, нали?
— Не, господарке. Той красота мъж. Черни очи блещят като светулки. Очи като твои, много, много като твои, господарке.
— Стига, малка глупачке! — разсърди се младата господарка по-скоро престорено. — Не знаеш ли, че е много лошо от твоя страна да ме сравняваш с един марон.
— Но, господарке, той красота мъж, много красота мъж.
— Съмнявам се. Но дори и да е така, не бива да казваш, че той ми прилича.
— Мене прошка, господарке. Йола не каже повече така.
— Да, по-добре да го не казваш, добра ми Йола. Ако го говориш, ще замоля татко да те продаде.
Думите криеха оттенък на лека задявка, означаваща, че господарката е далече от мисълта да осъществи изпълнението на заканата.
— Между другото, Йола — продължи тя, — знаеш ли, че за тебе бих могла да получа добра цена. Колчо предполагаш, че ми дадоха за тебе завчера?
— Господарке Кейт, Йола не знае. Аллах да пази Йола, никога да не дели от тебе. Ако ти вече не моя господарка, Йола повече не живее.
— Благодаря ти, Йола — рече младата креолка, видимо трогната от привързаността на прислужницата си и искреността на тона й, — не се страхувай, че ще се разделя с тебе. Доказателство, че не ще го сторя, е отказът ми от една много голяма сума, която ми дадоха. Колко предполагаш?
— Ах, господарке. Йола без цена. Йола има цена само за теб. Ако Йола остава теб, Йола умира.
— Да, но все пак среща се един човек, който намира, че струваш двеста фунта и ми ги предложи за тебе.
— Кой, господарке?
— Кой ли? Същият, който те продаде на татко, г. Джесурън.
— Аллах да пази бедна Йола! О, господарке Кейт, той лош господар, той много проклет човек. Йола умира. Кюбина убива нея! Йола сама убива себе, ако продаваш нея на проклет търговец на роби! Добра господарке, красота господарке, не продаваш бедна робиня!
Момичето коленичи пред господарката си с ръце, сключени над главата, и остана няколко мига в това положение.
— Не се плаши! Няма да те продам! — зауспокоява я девойката и подкани фулахката да стане. — Най-малко на него. И аз го считам, както ти каза, за много проклет човек. Не се тревожи! Но я ми кажи кое име спомена преди малко. Кюбина? Така ли беше?
— Да, господарке. Кюбина.
— И кой е този Кюбина?
Кафявата прислужница се поколеба, преди да отговори. Руменина изби по кестенявоцветните бузи.
— Остави! — избърза младата господарка, щом забеляза смущението на момичето. — Ако имаш някаква тайна, Йола, не държа да ми я поверяваш.
— Господарке, Йола от теб без тайни. Кюбина планинец марон.
— Какво! Той ли е маронът, на когото аз приличам?
— Той, господарке.
— Охо, сега разбирам какво те кара да го намираш толкова хубав. Кюбина ли е твоят любим?
Йола наведе глава, без да отговори. Бузите й станаха още по-божурени.
— Можеш и да не ми казваш, добра ми Йола — добави младата креолка с многозначителна усмивка. — Зная какъв ще бъде отговорът, ако издадеш, каквото ти е на сърцето. Като че ли съм слушала да се говори за тоя Кюбина. Внимавай! Тия марони се различават напълно от цветнокожите в плантациите. Приличал ми! Ха-ха! — и младата красавица се погледна свенливо в огледалото. — Добре, Йола, не та се сърдя, че ме сравняваш с любимия си. Любовта, разправят, била вълшебен разкрасител. Няма нищо чудно, че господин Кюбина е станал в очите ти съвършен Ендимион — възлюбеният на Луната.
— Стига толкова! — отсече тя след кратка пауза и отново прокънтя звънкият й Смях. — Само се маем. Ако не се приготвя навреме да посрещна знатния гост, ще си имам неприятности с татко. Побързай, Йола! Стегни ме, както подобава на домакинята на Гостоприемната планина.
Глава XVI
ДВАМА ПЪТНИКА КЪМ ЕДНА И СЪЩА ЦЕЛ
Господин Монтагю Смиджи пропътува целия път от Ливърпул до Ямайка, без да прекрачи с инч линията, която отделяше свещения сектор на квартердека от по-малко почтените части в средата на палубата и на носа на кораба. Той не стъпи отвъд гротмачтата. По този начин съвсем рядко, само когато ветроходът се намираше в бейдевинд, изпоплесканите със смола посетители от предната палуба се озоваваха между бриза и чувствителния нос на г. Смиджи.
Тъй като „Морска нимфа“ не беше редовен пощенско-пътнически платноход или „кралски рейсов кораб“, а обикновена товарна гемия, която между другото превозваше и пътници, не се спазваха много строги правила относно привилегиите на квартердека. Естествено, на обикновените моряци не се разрешаваше да нарушават това обичайно правило и те отиваха на задната палуба само когато служебни задължения, по-повелителни от най-властния капитан, налагаха тяхното присъствие. На пътниците от трюма обаче беше позволено да се разхождат из целия кораб, без да имат право да влизат в каютата; те можеха, ако пожелаят, да се качват на юта или на квартердека и да стоят там. Повечето от тях, с едно-едииствено изключение, използуваха от време на време правото, което им бе дадено, и при хубаво време прекарваха дълги часове зад компасната будка или нейде другаде около каютата. Само момъкът, когото вече описахме като художник любител, отказваше да се раздели с предната палуба.