През дългото пътуване от шест седмици той не стъпи нито веднъж на квартердека; не го виждаха много и по палубата. Най-често той оставаше долу в трюма, а при хубаво време тихо се катереше по вантите, сядаше на върха на фокмачтата и дълго мечтаеше с тетрадка в ръка.
Друго негово любимо място за отдих беше реят на шпринтовия парус; там, изтегнат на навитото платно, младежът лежеше и гледаше надолу в синята вода, където сребристосини делфини непрекъснато си играеха около ветрохода подобно на свита, пратена от бога на моретата Нептун, за да го съпровожда.
Момъкът съвсем не беше човеконенавистник и саможив, защото понякога слизаше през наподобяващия капак люк, който водеше за помещението на моряците в носа на кораба. Ясният звън на неговия глас се смесваше с шегите и смеха на безгрижните матроси и доказваше, че младежът не е нито мълчалив по природа, нито затворен по характер.
Положително той беше любимец на моряците.
Когато преминаваха „екватора“ (моряците приемаха Тропика на Рака за екватор, щом истинският екватор не се включваше в рамките на пътуването), предрешеният Нептун не настоя момъкът да бъде обръснат, при все че бедният пътник нямаше никаква възможност да даде почерпка на бръснарите на бога на моретата, за да си спести смехотворната церемония. Нептун се оказа много по-неблагосклонен към г. Монтагю Смиджи, който бе заставен да заплати шест бутилки ром и да подарява пакетчета с тютюн, за да може да запази своите гиздави бакембарди и мустаци от насмоляване и да не го окъпят заедно с дрехите. Защо младежът от трюма странеше така усърдно от квартердека и избягваше всякакъв досег с пътниците от каютата беше тайна за ония, на които се случваше да разискват върху поведението му, при все че в него нямаше нищо загадъчно. По всяка вероятност това държане на момъка се дължеше на неговото честолюбие; младежът се чувствуваше засегнат от унизителното си положение на пътник от трюма — проява, която е естествена, ако и непрепоръчителна. Бедният пасажер знаеше, че на пътниците от неговата класа се разрешава да посещават задната палуба само по благоволение, а не защото имат право. И понеже спадаше към ония независими натури, които отказват да приемат подаяния, той преднамерен не желаеше да ползува квартердека.
Младият човек не стъпи нито веднъж на задната част на кораба, а г. Монтагю Смиджи се въздържа фанатично да премине към носа, тъй че не съществуваше някаква вероятност те да завържат разговор. През целия път те не размениха дума.
Естествено, двамата младежи се виждаха често и се знаеха много добре. Смиджи даже забеляза стремежа у своя спътник да страни от другите пасажери и го нарече „ужаасен чудаак“, любезност, с която и другият най-малко мислено, ако не гласно, му отвърна.
Нещо повече, контето — независимо от ограничеността на мисловния си апарат — изпита постепенно чувство на любопитство и пожела да узнае кой е този „ужаасен чудаак“ и какво представлява той. Неведнъж франтът поставя тези въпроси на капитана и на другите, но те нямаха никакви сведения за пътника от трюма.
— Нищичко не зная за него — заяви суровият корабопритежател. — Съвсем нищо. Дойде на борда с един стар куфар един ден преди да отплаваме, заплати пътните, настани се в койката си и това е всичко, което мога да кажа.
— Ужаасен чудаак! — повтори г. Смиджи за двайсети път. — Ще тряябва да го пиитам сам, аако се яяви случай, но това живоотно ниикога не иидва насаам, а ааз не моога да отиида натаам, мириише ужаасно на смоола!
Най-после желаният случай се яви. В последните минути от пътуването, точно когато „Морска нимфа“ се насочваше към пристанището пасажерите от всички класи се струпаха на носа, за да се полюбуват на приказната панорама, която се откриваше пред тях. Контето се поддаде на общата вълна на любопитство и мина напред заедно о другите. Той се добра до едно издигнато място, върху покрива на котвения шпил, нагласи монокъла на окото си и заразглежда пейзажа, чиито подробности бяха вече достатъчно наблизо, за да бъдат различени. Господин Смиджи не остана дълго време безмълвен, защото бе по природа словоохотлив. Омайната картина го настрои поетически и той почна своя лиричен монолог: