„Ужаасно красииво! Прекраасен фон за театраална сцеена.“
— Не намиирате ли, прияятелю? — добави той, обръщайки се малко надменно към едного, застанал встрани от него.
— Наистина, прияятелю — отвърна заговореният, който се оказа младият пътник от трюма. — Мисля все пак, че всичко ще зависи от сюжета, който ще се избере за вашия „театраален фон“.
Въпреки своето закачливо съдържание отговорът не беше израз на озлобление. Напротив, добродушна усмивка заигра по лицето на момъка, който насочи малко насмешлив поглед към франта.
— Ай-ай, я глеедай! — провикна се контето, което едва сега видя с кого разговаря. — Вие, драаги! Ай, наистиина! — продължи той, без да дава вид, че забелязва подигравателното изражение на събеседника си. Ай, мноого страанна личност! Неразбиираема личност! Моога ли да запиитам, прощавайайте за свободаата, която ви нооси насаам, в Ямаййка, искам да каажа?
— Същото — отговори пътникът от трюма, леко раздразнен от твърде свободния начин на разпитване, — което ви носи и вас, добрата „Морска нимфа“.
— Ай, наистиина! Добре, мноого добре! Ноо няямах тоова предвид.
— Нямахте ли?
— Нее. Уверяявам ви. Искаах да зная кааква рабоота ви вооди тук. Може би проофесия?
— Не, нямам никаква професия, уверявам ви.
— Тогава занаяят?
— Съжалявам. Нямам и занаят.
— Никааква проофесия, никаакъв занаяят! Амии каквоо тогаава ще правиите в Ямайайка? Може би ще стаанете книиговодител или надзираател? И за двеете не се изисква умение, както мее уверяяват. Книиговодителят не вооди никакви книиги, ха-ха и положиително всееки тип, коколкото и неевеж да е, мооже да надзиирава неегри! Това ли очааквате, любеезни!
— Не очаквам изобщо нищо — рече момъкът с безгрижно безразличие. — Що се отнася пък до работата, която ще ми се възложи в Ямайка, то ще зависи, предполагам, от волята на другиго.
— Другииго! Коой?
— Чичо ми.
— Ай, имаате знаачи чиичо в Ямаайка?
— Имам, стига да е жив.
— Ааай, ниима не знаете даали е жиив? Не се е обааждал отдаавна, знаачи?
— От години — призна бедният пасажер от трюма и безнадеждните перспективи за бъдеще го накараха да смекчи подигравателния тон на гласа си. — От години, макар че му писах, за да го уведомя, че ще пристигна с тоя кораб.
— Мноого странно! А моога ли да попиитам какво рабооти чичо ви?
— Плантатор е, струва ми се.
— Плантаатор ли?
— Такъв беше поне, когато ни се обади за последен път.
— Тогаава той ще е мооже би боогат. Ако има имоот, мооже да напраави нещо поовече за вас. Вместо да надзииравате негрите, мооже да ви напраави управиител. Моога ли да запиитам за имеето ви.
— Разбира се. Казвам се Хърбърт Воуан.
— Воуан! — повтори франтът с тон, издаващ интерес. — Воуан, казаахте, нали?
— Хърбърт Воуан — повтори момъкът натъртено.
— А как се виика чиичо ви?
— Той също се нарича Воуан. Брат на баща ми или по-точно беше, защото баща ми почина.
— Не е ли госпоодин Лофтъс Воуан от Гостоприеемната планина?
— Лофтъс е малкото име на чичо ми, а Гостоприемната планина е, струва ми се, названието на стопанството му.
— Странно, неразбиираемо странно. Знаеете ли, приятеелю, че вие и аз изглеежда имааме една и съща цеел. Лофтъс Воуан от Гостоприеемната планиина е попечиител на собствената ми плантаация. У неего отиивам и аз. Колко удивиително, че вие и аз ще трябва да бъъдем гости под един и същи поокрив!
Контето придружи забележката с надменен поглед, който не убягна на пътника от трюма. Погледът издаваше точното съдържание на словата и Хърбърт Воуан ги изтълкува като обида. Той се готвеше да отговори с подходящата язвителност, когато франтът се обърна рязко и се отдалечи. За сбогом той изфъфли няколко неясни думи, че може би пак ще се срещнат.
Хърбърт Воуан остана известно време неподвижен; по лицето му се изписа израз на силно презрение. Но всичко трая кратко, сетне той си възвърна обичайното добро настроение и слезе в трюма, за да приготви скромния си багаж за разтоварване.
Глава XVII
КУОШИ
По-малко от половин час след късия разговор между г. Монтагю Смиджи и Хърбърт Воуан „Морска нимфа“ бе изтеглена в пристанището и закотвена пред кея.