Печалните мисли помрачиха лицето на младия изселник.
Мълчалив, с устремени в палубата очи, той не виждаше нищо около себе си.
— Хм, хм — издаде звук негърчето и прекъсна хода на разсъжденията му.
— Аха, ти още ли си тука! — възкликна Хърбърт, изненадан от прикования в него поглед на момчето. — Какво чакаш, малкият? Ако е пари, губиш си времето. Нищо не мога да ти дам.
— Пари? Защо Куоши иска пари? Куоши прави, какво заповяда господар. Млад господар готово вече да върви?
— Готов да вървя! Къде? Какво искаш да кажеш, малкият?
— Върви на голяма къща.
— Голяма къща! За каква голяма къща говориш?
— Гостоприемна планина. Господин Вон. Вие за господин Вон отида.
— Какво! — учуди се Хърбърт и изгледа негърчето от пети до глава. — Откъде знаеш?
— Куоши знай хубаво. Капитан голямо кораб каже на управител. Управител покаже на Куоши млад господар от кей. Той праща Куоши да води млад господар на Гостоприемна планина. Сега, готово вече?
— Значи ти си от Гостоприемната планина?
— Да, Куоши коняр и пощаджия. Куоши довежда пони за млад английско господар. Управител води каляска за голям английско господар. Волска кола носи багаж.
— Къде ти е понито?
— Долу на кей. Готово да ходи.
— Отлично! — рече Хърбърт, който схвана как стои работата. — Вземи на рамото си тоя куфар, малкият, и го натовари на волската кола. Кой път ще трябва да хвана?
— Не може да губи път. Право по река. Кога стига брод, улавя път, кое не води наляво. Скоро вижда Гостоприемна планина.
— Колко е далече?
— Около четири мили. Там господар стига много преди слънце да залезе. Пони върви същинско светкавица. Значи господар хваща надясно на брод.
След като получи тези упътвания, младият пътник от трюма напусна кораба, но преди това се раздели сърдечно с дружелюбните моряци, които се отнасяха така мило с него по време на уморителното пътуване. Хърбърт прехвърли на рамо пушката си, едноцевно оръжие за лов на птици, и по моста излезе на дървения кей. Сетне освободи понито, което беше завързано за колелото на една волска кола, метна се на седлото и тръгна в тръс по пътя, посочен му от оня, който трябваше да го отведе в Гостоприемната планина.
Глава XVIII
ПЪТУВАНЕ НА ОПАШКАТА НА КОНЯ
Възбудата, предизвикана от внезапното преминаване от кораба на сушата, движението по улиците, през които пътят водеше, новите гледки и звуци, които поздравяваха на всяка крачка очите и ушите, не позволиха на Хърбърт Воуан да се съсредоточава върху нещата, които го засягаха лично.
Но мисълта му се отвлече само за кратко време. Той не язди продължително и пътят, който досега бе обграден от къщи, навлезе под тъмния покрив на горския листак. Самота обкръжи младия пътник. Под сянката на дърветата тревогата отново завладя душата на момъка. Той забави хода на коня в една част от пътя, където почвата беше влажна и мочурлива, и се отдаде на размисъл, който не криеше нищо одобрително. Мрачният израз, който осени лицето на момъка, издаваше трескавото състояние на духа му. Лесно е да се отгатне предметът на размишленията му. Средището съставляваше въпросът: какъв прием можеше да очаква племенникът от страна на своя чичо. От онова, което Хърбърт вече видя, не можеха да се извлекат обнадеждаващи знамения за бъдещето.
Той бе установил — можеше ли да не я забележи! — разликата, която се правеше между него и спътника му. Докато за единия бе отредена бляскава каляска и пристигането му се бе превърнало в някакво тържество за управителя на чичовото му имение и слугите с лъскавите ливреи, за него бяха подготвили съвършено друг прием. Ни дума за добре дошъл от страна на този същия управител, така раболепен пред спътника му!
Сега имаше сигурно доказателство, че писмото му е било получено навреме. Мършавата, бедно оседлана кранта и обясненията на негърчето показаха, че чичо му го очаква.
Момъкът се почувствува не малко, а ужасно унизен и колкото повече размишляваше върху това обстоятелство, толкова повече се подлютяваше раната.
— За паметта на татко — гневеше се той — не ще отмина тази обида; тя е повече оскърбление за него, отколкото за мене. Ако не се налагаше да изпълня предсмъртната му воля, не бих направил крачка напред!