Поязди малко и му се прищя да погледне назад, за да провери дали Куоши продължава да тича по петите му, както и да поразпита необикновения си придружител.
Ново учудване очакваше момъка. Негърчето не се виждаше никакво. Нито вдясно, нито вляво, нито надире.
— Къде ли се е дянало това дяволче?
— Тук, господарю — обади се глас, който идеше сякаш изпод земята точно под коня, и начаса кафявата муцунка на Куоши, показваща се над конската задница, издаде къде се крие негърчето.
Сега стана ясно как момчето беше догонило понито: то бе висяло на опашката му! Гледката беше толкова смешна, че младият англичанин забрави за миг черните мисли, които го терзаеха, спря за малко крантата и избухна в смях. Негърчето се присъедини към неговото веселие с такава гримаса, че устата му се разчекна от ухо до ухо, макар то да не съзнаваше за какво се смее младият господар. То самото не намираше нищо смешно в този начин на пътуване, който почти всеки ден упражняваше, защото не за първи път Куоши пътуваше, увиснал на конската опашка.
Глава XIX
В ГОСТОПРИЕМНАТА ПЛАНИНА
След като Хърбърт Воуан язди още около половин миля пред него се показа входът на Гостоприемната планина. Липсваше вратарско жилище, а се виждаха две големи каменни колони с по едно крило от здрава тухлена зидария отстрани и тежка порта помежду тях. От сведенията, с които момъкът разполагаше, можеше да се заключи, че тук е входът на чичовата му плантация, но Куоши, който продължаваше да виси на опашката на понито, побърза да оповести:
— Ето порта за Гостоприемна планина.
Когато минаха през вратата, показа се самата господарска къща. Белите стени и зелените жалузи се открояваха ярко в горния край на алеята, която с редиците палми и тамариндови дървета придаваше на жилището величественост на дворец. Хърбърт не се учуди. В къщи бе слушал вече, че братът на баща му е много богат. То беше почти всичко, което знаеше за него. Каляската, която бе посрещнала неговия по-честит спътник и която бе минала по същия път близо цял час преди него, свидетелствуваше, че чичо му живее нашироко. Господарският дом пред очите му отговаряше на всичко, каквото беше вече чул и видял. Нямаше съмнение, че чичо му е измежду първите богаташи на острова. Това заключение не достави удоволствие на младежа, ти по-скоро му причини мъка. Гордостта му бе наранена и в този час той би предпочел схлупена колиба и блага дума пред негостоприемния дворец. Още преди да слезе на брега, дори преди да тръгне на път, момъкът не лелееше някакви розови мечти за княжески прием. Изводи можеше да прави от горчивия опит на баща си. Сега бяха налице и други доказателства: разликата в посрещането между него и спътника му. Когато погледна величествената алея, Хърбърт потръпна от смътно предчувствие, че го очакват още по-тежки унижения.
Той не знаеше каква челяд има чичо му. Баща му изобщо не бе научил дали брат му се е задомил. Връзката на Лофтъс Воуан с квартеронката Куошеба не бе известна на английските му роднини. Откак се бе преселил на острова, до тях не бяха стигнали никакви подробности за него.
Момъкът следователно отиваше у чичо си, без да знае дали той има деца и какъв семеен кръг ще завари при пристигането си.
Хърбърт беше склонен да допусне, че ще намери братовчеди, и изпита желание да задоволи любопитството си. Дали не можеше да изкопчи нещо от негърчето? То продължаваше да се държи за опашката на коня и той реши да го поразпита.
— Куоши ли ти е името?
— Да, Куоши пощаджийче.
— Пощаджийче! Ти ли пренасящ пощата?
— Да, Куоши носи поща на град и после обратно на голяма къща.
— Чии писма пренасяш?
— Писма на господар, разбира се. Някое път писма на млада господарка.
— Коя млада господарка?
— Господи! Защо пита вие? Нали само една млада господарка. Госпожица Кейт, щерка на господар.
— Най-после! Една братовчедка! — промълви ездачът, доволен от успеха на разпита. — И то от нежния пол!
После той продължи монолога си: „Кой знае дали няма и момчета в семейството.“
— Куоши!
— Куоши тук.
— А писма за брата на госпожица Кейт не носиш ли?
— Брат госпожица Кейт!? У него не брат. Куоши не каже у него брат.
— О, исках да кажа баща й.
— Господи! Куоши тъкмо каже. Куоши носи писма на господар Вон. Повече писма за господар.
„Само една братовчедка — отново заговори на себе си Хърбърт. — При други обстоятелства бих се радвал, но сега точно, едва ли.“
— Кажи ми, Куоши, лично господарят ли ти нареди да ме доведеш в Гостоприемната планина или управителят!
— Господар нищо не каже на Куоши.