— Значи управителят?
— Да, управител.
— Какво ти заповяда да направиш? Разкажи ми колкото можеш по-точно и тия дни ще ти подаря нещичко.
— Може, Куоши каже всичко точно. Управител каже: „Куоши, Куоши, каже управител, ти отива горе на голямо кораб; ти вижда млад господар, което беше вие; ти качва багаж на него на волско кола; ти дава на него Коко, така вика пони, и после ти води на мое къща.“ Всичко така каже. Точно.
— В неговата къща? Искаш да кажеш Гостоприемната планина?
— Не, къща на управител. Сега ние точно стига път, кое там води. Оттук! Оттук!
Негърчето посочи един страничен път, който се отделяше от главната алея и се насочваше към хълма, където се губеше в шумака.
Хърбърт спря коня и изгледа водача си смаяно.
— Оттук — настоя негърчето. — Къща там. Вижда где пушек извива над голямо дърво?
— Какво искаш да кажеш, момче? За коя къща говориш?
— Къща на управител.
— Че какво общо имам аз с къщата на управителя?
— Ние отива там.
— Кой? Ти?
— Двама. И пони също.
— Да не полудя нещо, черни дяволе?
— Не, Куоши прави само какво него заповяда. Управител заповяда Куоши да води млад господар на него къща. Път там.
— Слушай, малкият. Имаш грешка. Тръгнал съм за чичовата си къща, ей там горе.
— Не, господарю. Куоши не прави грешка. Управител много строго. То каже мене вие не голяма къща, не „бъф“. Той каже вие на него къща.
— Сигурен ли си?
Поставяйки въпроса, Хърбърт се наведе над седлото, за да схване по-добре отговора.
— Господи! Куоши толкова сигурно, колкото, че на небе грее слънце. Куоши може закълне.
Когато младият англичанин чу недвусмисленото уверение на момчето, той за миг остана неподвижен, погълнат от дълбок и мъчителен размисъл. Гърдите му се надигаха и снижаваха от бурята, която се бе развихрила в тях, пред ужасната истина, която все още не му се искаше да повярва.
В този миг Куоши улови поводите на коня и се готвеше да насочи понито към страничния път.
— Не! — изрева ездачът с гръмотевичен глас. — Пусни коня, момче! Пусни го, иначе ще те плесна с бича! Тук е пътят ми!
Той дръпна поводите от ръцете на водача и насочи понито обратно към алеята.
После шибайки коня с всички сили, той се понесе в устремен галоп към „голямата къща“.
Глава XX
ХЛЪЗГАВИЯТ ПОД
Каляската, която докара господин Монтагю Смиджи от Монтего Бей до Гостоприемната планина, се изкачи по алеята и пристигна в голямата къща точно час преди Хърбърт Воуан, яхнал рошавата си кранта и воден от Куоши, да се яви на входа на плантацията. Момъкът впи очи в господарския дом, но не забеляза никого нито отпред на площадката, нито на прозорците, чиито жалузи бяха широко отворени.
Липсата на живот отвън пред къщата даде повод на младежа да допусне, че чичо му и прислугата — всички, са заети вътре със знатния гост и че никой не очаква него — неволника.
Предположението не беше далече от истината. Чичото не се и сещаше за него. Взел, както обяснихме, всички предпазни мерки, плантаторът и не подозираше, че може да се сблъска е несполука.
Господин Смиджи пристигна в три и половина подир пладне, а обичайният час за обед в Гостоприемната планина беше в четири. Имаше достатъчно време слугата да разопакова обемистите куфари и чанти и да накипри своя приличен на кукла господар. Приготовленията завършиха още преди младият пътник от трюма да се вести в алеята. Но не само те приключиха, а се случи и нещо друго. Трапезата бе готова и звънецът подкани гостите. Господин Воуан представи видния чужденец на дъщеря си Кейт и тримата — бащата, дъщерята и, според замислите на плантатора, бъдещият зет — седнаха на масата.
Имаше само три прибора и гостите бяха в пълен състав.
Господин Воуан желаеше да представи г. Смиджи на дъщеря си по възможния най-ефектен начин. Той беше достатъчно умен, за да знае каква е силата на първите впечатления. Затова той не избърза със срещата на девойката и госта, а я отложи за обедната маса, когато и двамата щяха да се явят с предимствата, които дава премяната.
Що се отнася до впечатлението, което Кейт Воуан направи на г. Смиджи, планът на баща й успя напълно. Младата креолка беше лъчезарна като квамоклитовия цвят, който сияеше в косите й; у нея се съчетаваше цялата грациозност, дарена и от щедрата природа, със съвършената елегантност, придадена й от шивашкото изкуство. Сърцето на франта изпита, за пръв път може би, онова искрено чувство на възторг, което поражда неподправената красота, подсилена от девическата свенливост.
Макар да не бе тънък наблюдател, Лофтъс Воуан забеляза все пак въздействието от първата среща. Но колко време можеше да гори едно чисто чувство в сърцето на предвзетото конте и колко време щеше да вирее цветето на чистата страст в тази неплодородна почва, можеше да определи само един по-дълбок психолог от кустоса.