Плантаторът се мъчеше да изглежда съсредоточен и да разговаря, но неговото самообладание беше очевидно престорено и неестествено и тъй като той не беше в състояние да поддържа разговора, настъпи общо мълчание. Ударите на копитата престанаха да се чуват. Конят бе стигнал под прозорците и спрял. Тогава долетяха сериозни и настойчиви гласове. Сетне последва шум от стъпки по каменното стълбище. Някой се изкачваше по стъпалата.
Господин Воуан се отпусна унило. Всичките му прекрасни кроежи пропаднаха. Имаше несполука в програмата, Куоши не бе успял да се справи със задачата си.
— Аха! — промълви плантаторът ободрен, когато на площадката се показа загладената мазна физиономия на управителя. — Господин Тръсти иска да ми каже нещо. Извинявайте, г. Смиджи, само за минутка.
С тези слова той стана от стола и избърза да присрещне идващия, преди да е успял да влезе в хола. Но управителят застана на вратата и, ненадарен с особени дипломатически способности, съобщи без заобикалки за какво идва, с шепот наистина, ала все пак не достатъчно ниско, та да не може част от казаното да се дочуе и от другите. Между думите му и изразът „вашият племенник“ достигна до ушите на Кейт, която бе наострила слух, за да долови всеки звук.
Чу се откъслечно и отговорът, при все че бе прошептян с нисък и явно треперещ глас: — Покажи му павилиона… градината… кажи му там временно!
Господин Воуан се върна на трапезата с полудоволен вид. Той си въобразяваше, че се е измъкнал от затруднението, поне засега; изразът обаче, който се изписа по лицето на дъщерята, го накара да се усъмни дали всичко е наред.
Той няма време да прави преценки, защото почти в същия миг Кейт извика с тон на приятна изненада:
— Татко, какво чувам? Не ти ли съобщи г. Тръсти нещо за твоя племенник? Значи братовчедът пристигна? Той ли беше…
— Кейт, моето момиче — бързо я прекъсна бащата, преструвайки се, че не е чул въпросите й, — можеш да се прибереш в стаята си. Господин Смиджи и аз ще изпушим по една пура. На тебе димът ти вреди. Хайде, чедо!
Девойката стана начаса от стола и побърза да изпълни бащината заповед въпреки възраженията на г. Смиджи, които като че предпочиташе нейното общество пред пурите. Обаче баща и повтори настойчиво: — Хайде, моето момиче! — и съпроводи подканата си един от онези сурови погледи, които я бяха вече изплашили и смутили.
Но още преди тя да излезе от големия хол, мисълта й се върна към въпросите, които бяха останали без отговор, и когато прекрачи прага на стаята си, девойката промълви тихо:
— Дали наистина братовчедът пристигна?
Глава XXII
ПАВИЛИОНЪТ
Част от равната площадка, на която бе построена Гостоприемната планина, се простираше зад жилището и бе заета, както вече описахме, от градина, пълна с редки и красиви растения. Недалече от средата на тази градина, на десетина крачки от къщата, се намираше малка самостоятелна постройка, направена от редки видове местно дърво, прочути с пригодността си за украса. Дървените части, които съставляваха виличката или „павилиона“, както обикновено я наричаха, бяха всички изработени е майсторска резба и цялата сграда представляваше миниатюрен храм с кубе, над което се издигаше лъскав позлатен ветропоказател.
Вътре в постройката нямаше стълбища и преградни стени; тя се състоеше от едно-единствено помещение. Липсваха и стъклени прозорци; стените бяха открити или затворени с жалузи от скъп махагон. Китайска рогозка покриваше пода. Мебелите се състояха от плетена бамбукова масичка и пет-шест стола със същата направа. Върху масичката бе поставена изкусно гравирана сребърна мастилница с пера за писане. Отстрани имаше хартия, лепенки, червен восък и печат. В един ъгъл се виждаше писалище с две-три дузини книги отгоре му, които заедно с още толкова книги нехайно пръснати по столовете, съставляваха библиотеката на Гостоприемната планина.
Няколко списания и вестника върху средната маса и една кутия с най-качествени хавански пури, отворена и преполовена, показваха, че павилионът се използува понякога и за пушалня. Случваше се да го именуват и „библиотеката“, но той всъщност се използуваше за най-различни цели. Навремени г. Воуан приемаше в него и посетители, дошли по работа, които, накратко казано, не бяха считани за достойни да бъдат въведени в големия хол.
Точно в момента, в който Кейт Воуан напусна трапезата, един момък, воден от управителя г. Тръсти, влезе в павилиона.
Този младеж беше Хърбърт Воуан.
Какво се случи, за да то отведат там, е лесно да се обясни. Когато Хърбърт узна от Куоши какво му се готви, той, обиден и разярен от разкритието, се устреми светкавично към господарската къща. Той съобщи на г. Тръсти, застанал на пост на долната площадка на стълбището, родствената си връзка с г. Воуан и поиска да говори с него, изразявайки желанието си така необуздано, че смути привичната невъзмутимост на управителя и го застави незабавно да предаде искането му.