И наистина момъкът беше така възмутен, че щеше да се изкачи по стълбите и да влезе направо в дома на чичо си, ако г. Тръсти не бе го задържал с най-благи думи, за да предотврати подобна катастрофа.
— Спокойствие, любезни — зауспокоява го управителят, преграждайки пътя на новодошлия към стълбището. — Господин Воуан ще ви приеме, но точно сега е невъзможно. Зает е. Има гости. Обядва със семейството си.
Тази вест, вместо да усмири разбунения дух на младежа, го разлюти още повече. „На обед, и то с гости. Разбира се, с пътника от каютата, упълномощителя, един чужд човек, а за него, племенника, няма гощавка!“ За Хърбърт това беше ново оскърбление.
С усилие той се овладя и не се изкачи по стълбището. Макар и беден, той беше добре възпитан. Доброто възпитание го накара да се въздържи от неканеното нахлуване, при все, че повече от когато и да било той изпитваше болка от обидата, която му се струваше преднамерена.
Той постоя известно време, премисляйки дали да се върне назад и да напусне чичовия си дом, без да влиза в него. Достатъчна беше една сламка, за да наклони везните. Сламката падна на отрицателната страна и го накара да остане. Когато го отведоха в павилиона и се Намери сам вътре, той не изпита никакво желание да сяда, а се заразхожда напред и назад в състояние на трескава възбуда.
Младежът обърна съвсем малко внимание на онова, което го обкръжаваше. Нямаше настроение да се вглежда, ала все пак на съзнанието му не можеше да не се натрапи елегантната пищност наоколо му, величествеността на господарската къща, разкошните лехи и градини, пълни с прекрасни растения и дъхави цветя. Прелестната гледка не само че не успокои възбудата му, но го накара да почувствува още по-силно своята бедност и неизмеримото разстояние, което го делеше от надменния му чичо.
През откритите отвори на павилиона той само погледна бегло към тръстиковите полета и после очите му се спряха в голямата къща, устремени в един заден вход, чиито стъпала водеха в градината. Хърбърт очакваше чичо му да дойде през този вход и нетърпеливо нервничеше.
Ако той беше зърнал ваклите очи, които точно в този миг го гледаха нежно през летвените решетки на срещуположния прозорец, наранената му душа щеше да се укроти. Но той не ги виждаше. Жалузите бяха затворени, обаче от сенчестата вътрешност на стаята можеше да се наблюдава павилионът и неговият посетител. Младият англичанин и не подозираше, че е предмет на наблюдение, може би на възхищение, от страна на две от най-чаровните очи в Ямайка.
След като се обърна за двайсети път към задната врата и огледа стъпалата с растящо нетърпение, той с досада посегна към един том и го разтвори, за да се опита да убие времето.
Книгата, която му попадна в ръцете — наслуки, защото той не я избира, — се оказа твърде малко подходяща за метежния му дух. Тя представляваше сборник ямайски закони върху робството: прославеният или по-правилно позорният чер кодекс на острова.
Там Хърбърт прочете, че човек може да осакати себеподобния си, да го изтезава дори до смърт и да се отърве от възмездие с някаква незначителна глоба; че един чернокож, даже бял човек, в чиито жили има следи от африканска кръв, няма право да придобива недвижими имоти; не може да става настойник и да свидетелствува в съд, макар и да е бил свидетел на убийство! Такъв човек не може да притежава и да язди кон, няма право да носи пушка или други оръжия за самоотбрана и ще му е позволено да се брани, когато го нападнат, нито да защити жена си, сестра си или дъщеря си, дори когато престъпни ръце искат да ги откъснат от него за най-гнусни цели. С една дума, един цветнокож няма възможност да стори каквото и да е, за да се различи от едно кротко и покорно добиче. У младия англичанин, току-що пристигнал от една християнска страна, която по това време се бореше чрез красноречивите изобличения на Уилбърфоус и човеколюбивите позиви на Кларксън10, прегледът на позорния законник, вместо да донесе успокоение, вля нова струя на огорчение; момъкът тропна с крак по пода и захвърли мерзката книга на мястото й.
В този момент, точно когато непримиримата предизвикателност в сърцето му беше достигнала връхната си точка, откъм голямата къща се зачу шум и пантите на вратата скръцнаха.
10
Томас Кларксън (1760–1846) — английски борец за премахване на робството в колониите. Бел.прев.