Естествено, Хърбърт очакваше да види своя сърдит чичо и реши да бъде не по-малко язвителен от него.
Ала за своя приятна изненада момъкът зърна на вратата едно омайно младо момиче, насочило към него мил поглед, молещ сякаш за отзивчивост.
Внезапен обрат на чувствата настъпи у младежа, лицето му замени гневното си изражение с възхищение, и неспособен да промълви думица, той се закова ням от възторг пред чаровното видение.
Глава XXIII
СМЕЛО РЕШЕНИЕ
Много по-добре щеше да бъде за г. Воуан — поне за успеха на плановете му за брачен съюз — да беше се държал честно с племенника и да го беше представил веднага открито на дъщеря си и на аристократичния си гост. Ако кустосът знаеше преди обеда онова, което научи няколко минути след него, той по всяка вероятност щеше да възприеме това поведение. Щеше поне да си спести унижението, моето изпита, когато Монтагю Смиджи му предаде, че вече се е срещал с племенника му на борда на кораба, нещо, което франтът съобщи малко по-късно, след като Кейт бе така безцеремонно изпроводена в стаята си.
Смиджи също беше дочул вестта на управителя, поне думата „племенник“, и тя му припомни, не без неприятно усещане, подбивите и язвителността на пътника от трюма, когото бе срещнал на борда на „Морска нимфа“.
Жалкият сапунен мехур се пукна и сега на плещите на надутия плантатор, в чието сърце съобщението впръска капки жлъчка, легна тежката задача да скърпи някакво обяснение. Тъй като беше невъзможно да се поддържа повече измамата, той от немай-къде призна родствената връзка, ала тая изповед така възпламени искрата на гнева му, че подготви още по-неприязнен прием за злочестия племенник. Господин Воуан се измъкна криво-ляво от безизходицата с лъжа. С други думи, той каза, че не е очаквал племенника си. Смиджи не му повярва, но не възрази и темата бе изоставена. Лофтъс Воуан беше прост човек и възприетият ход — не скопосан и носещ поражение за него — свидетелствуваше, че умът му е толкова ограничен, колкото и чувството му за нравствен дълг.
Унижавайки и отритвайки племенника си, той събуди у дъщеря си един романтичен интерес към момъка, какъвто той вероятно не би породил никога или най-малко не би предизвикал така бързо. Нещастието, най-вече онова, което произлиза от преследването, винаги печели големи симпатии, особено у благородните сърца, а сърцето на Кейт Воуан притежаваше това качество.
Опитите да се въведе тайно в къщи бедният сродник и да се прокара незабелязано като някаква контрабандна стока засилиха любопитството у ония, които те целяха да измамят. Поне такова въздействие те оказаха на младата креолка, защото щом излезе от столовата, която в действителност тя напусна с облекчение, Кейт прилепи очи към прозореца, който гледаше към градината, и повдигайки с пръст летвите на жалузите, впери взор навън.
От краткия разговор, воден в полушепот между нейния баща и управителя, тя беше доловила заповедта: „Води го в павилиона!“, а тя знаеше, че павилионът се вижда от стаята й. Кейт любопитствуваше да зърне онова, което никога през живота си не бе виждала; братовчед, и любопитството й бе задоволено. Братовчедът бе пред очите й; той се разхождаше нагоре-надолу из малкото помещение, както вече описахме.
Със синия галониран редингот, закопчан плътно на гърдите, лъскавите високи ботуши, гиздавата тривърха шапка, кацнала леко над кестенявите къдри, младежът нямаше вид, който може да изплаши една девойка, и още по-малко една братовчедка. Дори енергичното, леко разстроено изражение на лицето, отразяващо в този миг гнева, който кипеше в душата му, не намаляваше в очите на младото момиче привлекателността на благородния образ. Какво впечатление предизвика гледката? Положително — не ужас, сигурно — не отвращение. Напротив, Кейт изглеждаше доволна от нея, иначе не би продължавала да стои на прозореца и да се взира така напрегнато. А защо очите й пламнаха като омагьосани? И защо гърдите й почнаха да се надигат и да спадат, като че ли някакво ново, непреодолимо вълнение кълнеше за пръв път в тях? Тя остана известно време в това положение, гледайки неподвижно и мълчаливо. После без да се обръща, Кейт промълви ниско, сякаш зададе неволно въпроса:
— Йола, кажи не е ли хубав?
— Хубав, господарке? — повтори прислужницата, която още не бе съзряла предмета на възхищението. — Кой хубав?
— Кой! Братовчедът, Йола.
— Твой братовчед! Какво това братовчед?
— Погледни там и виж! Това е братовчед.
— Йола вижда мъж.
— Е, виждала ли си друг път такъв мъж?
— Вярно, господарке. Йола никога не вижда така човек да изглежда. Той сърдит.