— Сърдит!
— Много сърдит. Той отива назад, отива напред, като хиена в клетка.
— Той е само нетърпелив, защото го карат да чака. Честна дума, намирам, че така изглежда още по-добре. О, виж, как горят очите му. Ах, Йола, колко е хубав. Как се различава от младежите на острова. Не е ли красавец?
— У него къдрава коса като у Кюбина.
— Кюбина! Ха-ха! Та твоят Кюбина трябва да е същински Протей, че и Адонис отгоре на това. Не виждаш ли някаква друга прилика освен в косата. Ако откриваш, значи и братовчедът прилича на мене.
— У Кюбина кожа по-тъмна.
— Ха-ха! Не се съмнявам!
— У Кюбина същ ръст, съща снага, точно съща снага.
— Тогава може да се рече, че твоят Кюбина е добре развит, защото, доколкото разбирам, този мой братовчед изглежда добре сложен. Погледни ръцете му! С тях сякаш може да повали онова голямо тамариндово дърво. Божичко, той май че възнамерява да го стори! Ах, той е ужасно нетърпелив! Да идва толкова отдалече и татко да го остави да чака сега! Мисля, че трябва да отида аз лично при него. Какво ще кажеш, Йола? Ще бъде ли некрасиво, ако отида и поговоря с него? Той ми е братовчед.
— Какво това братовчед?
— Какво ли? Братовчед е нещо като брат, само че не съвсем точно, не е съвсем същото.
— Брат! О, господарке, ако той брат на Йола, Йола с него говори. Йола не иска той бъде сърдит.
— Така е, Йола. Ако ми беше брат, уви, нямам си братец, и аз така щях да постъпя, без да му мисля. Но братовчед е друго. Пък и татко не обича тоя братовчед, не зная по каква причина. Чудя се за какво. Но нима аз трябва да не го обичам? Щом ми е братовчед, защо да не отида при него да го заговоря.
— Пък и той — продължи девойката по-скоро на себе си, отколкото на прислужницата си — изглежда много-много нетърпелив. Татко ще го остави кой знае още колко да чака, защото е зает с г. Монтагю… Как му беше името? Ех, може би греша. Татко навярно ще се разсърди, ако узнае. А може и да не научи, че съм ходила. Хубаво или лошо, ще отида. Трябва да отида!
При тези думи младата креолка грабна от едно кресло шала си, наметна го на раменете и като излезе от стаята, тръгна безшумно по коридора, който водеше към задната страна на жилището.
Глава XXIV
СРЕЩА НА БРАТОВЧЕДИТЕ
Когато Кейт Воуан отвори вратата и излезе навън, тя неуверено се спря на площадката на стълбата, която слизаше в градината. Чувство на свенливост задържаше нейните стъпки и се бореше в нея, за да я отклони от изпълнението на прибързаното решение. Колебанието трая само миг. Тя се спусна по стъпалата и се насочи към павилиона. Руменина обагри лицето й.
Хърбърт още не беше се съвзел от изненадата, предизвикана от внезапната поява на девойката, когато дружелюбен глас го поздрави:
— Вие ли сте моят братовчед?
Толкова чистосърдечно поставеният въпрос остана за миг без отговор. Приветливият тон на запитването смая момъка и така го смути, че той не смогна да отвърне. Младежът се съвзе все пак и каза уклончиво:
— Ако вие сте дъщерята на г. Лофтъс Воуан.
— Аз съм.
— Тогава аз съм горд, че мога да се нарека ваш братовчед. Аз съм Хърбърт Воуан от Англия.
Все още под влиянието на оскърблението, което смяташе, че са му нанесли, Хърбърт отговори с известна вдървеност, която Кейт не пропусна да забележи. Тя изпита моментен изблик на антипатия, която можеше да се превърне в хладина. Младата креолка, дошла тук под напора на своя любвеобвилен инстинкт, трепна от едно противно чувство, причината за което не можеше да си обясни. Въпреки това тя добави учтиво:
— Очаквахме ви, защото татко получи писмото ви, но не днес. Татко каза, че ще пристигнете най-рано утре. Позволете ми, братовчеде, да ви поздравя с добре дошъл в Ямайка.
Хърбърт се поклони ниско. Отново девойката се почувствува отблъсната. Тя се изчерви объркано и замълча смутено. Хърбърт, чието сърце се топеше като сняг на мартенско слънце, почувствува своята грубост, толкова несвойствена на нрава му, че трябваше да води вътрешна борба, за да успее да се преструва. Защо греховете на бащата трябваше да тегнат върху дъщерята, и то каква дъщеря! Разсъждавайки така, младият англичанин побърза да изостави поведението си на студена въздържаност.
— Благодаря ви за любезното приветствие — рече той сега сърдечно и искрено. — Но, прелестна братовчедке, вие не ми казахте името си.
— Катрин, но обикновено ми викат галено Кейт.
— Катрин е семейно име; татковата и бащината ви майка, баба ни значи, се наричаше Кейт. Същото ли име носеше и майка ви?
— Не, мама се казваше Куошеба.
— Куошеба! Странно име!
— Така ли! Понякога и мене ме наричат Куошеба. Само старците от плантацията, които са познавали мама. Те ми викат „малката Куошеба“, ала татко не харесва името и им се кара.