Яростното „Вън!“, което изрева чичото зад гърба му, не го засегна. Може би то и не стигна до ушите му, защото огънят, разгорял се в очите на момъка, показваше, че вниманието му е погълнато от друго.
Глава XXVI
ЕВРЕЙСКИЯТ ЧИФЛИК
Когато Хърбърт тръгна покрай голямата къща с цел да я заобиколи и да излезе на алеята, той насочи поглед нагоре към прозореца, където преди малко се бе мярнал прелестният образ. Жалузите бяха затворени, а как му се искаше да надникне в сянката зад тях. Само за една-единствена думичка! Само за един-единствен поглед, па бил той и поглед на огорчение или поглед на упрек!
Но никакъв взор не срещна неговия, ничии очи не поглеждаха през летвите.
Момъкът се извърна назад, за да провери дали може да се позабави. Чичо му се бе навел и събираше разпилените жълтици. В това положение храстите го закриваха.
Хърбърт се готвеше да се доближи до прозореца и да повика името на братовчедка си, когато чу собственото си име, произнесено с тих шепот и предшествувано от сладкото обръщение „братовчеде“.
Той чу отчетливо: „Братовчеде Хърбърт!“. Гласът не идваше от жалузите над него, а нейде откъм ъгъла зад сградата. Младежът избърза натам, защото и пътят му водеше в тази посока.
Когато заобиколи къщата, той се огледа. Видя, че същата стая има още един прозорец. Оттам идеше нежният зов, там се показа ликът, който той диреше.
— О, братовчеде, не се сърдете. Татко постъпи много лошо. Зная, но той пи много вино. Не е на себе си. Добри ми братовчеде, простете му.
Хърбърт искаше да отговори, но младата креолка продължи:
— В писмото си съобщавахте, че нямате пари. Отказахте да приемете татковите, но не отхвърляйте моите. Малко са, ала нямам повече. Вземете ги всичките.
Лъскав предмет блесна пред очите на младежа и падна с металически звън в краката му. Той погледна надолу. Копринена кесийка с монети, вързана със синя панделка, лежеше на земята. Той я взе и, държейки я в ръка, се поколеба за миг, като че се канеше да я приеме. Но през ума му премина съвсем друга мисъл. Той взе решение.
— Благодаря — рече той. — Благодаря, братовчедке — повтори той с още по-голяма топлота, — вие сте много мила и при все че може би никога не ще се срещнем пак…
— О не, не говорете така — прекъсна го девойката с умолителен поглед.
— Да — каза той, — вероятно никога не ще се срещнем пак. Тук няма място за мене. Аз трябва да се махна, но където и да отида, не ще забравя добрината ви. Може би никога не ще ми се отдаде случай да ви се отплатя; вие и нямате нужда от онова, което може да направи за вас един беден роднина. Но помнете, Кейт, имате ли нужда от крепка десница и вярно сърце, тук за вас тупти едно сърце, което не ще ви изневери. Благодаря — добави той и като извади панделката от кесийката, подхвърли торбичката заедно със съдържанието й обратно през жалузите. После върза панделката на едно от копчетата на редингота си и прошепна: — С този спомен ще се чувствувам по-богат, отколкото с всички имоти на баща ви. Сбогом! Нека небето ви благослови, моя благородна, щедра братовчедке!
Преди младата креолка да успее да поднови предложението си или да добави някаква друга дума за съвет или за утеха, Хърбърт Воуан заобиколи ъгъла на постройката и се загуби внезапно от погледа й…
Докато горните случки смущаваха обитателите на Гостоприемната планина, друго, много по-вълнуващо зрелище се разиграваше в стопанството, което се намираше в нейно съседство — имението на Джейкъб Джесурън, търговец на роби и животновъд.
Освен „склад за роби“ в града, където обикновено излагаше за продан стоката си, евреинът притежаваше и голяма плантация, в която той постоянно живееше. Тя бе разположена в съседство със стопанството на кустоса Воуан. Делеше ги един от ония ридове, за които вече поменахме, че ограждат долината на Гостоприемната планина.
Като Гостоприемната планина и имението на евреина, преди да стане негова собственост, беше захарна плантация, и то голяма. Сега тя бе запустяла. Земите, където се бяха люшкали вълните на златните тръстики, с които си играеше тропическият ветрец, бяха подивели. Задушила ги беше гъста „втора растителност“. С бързината, която е отличителна за тропическия лес, исполински дървета бяха вече избуяли и завладели тръстиковите полета. Кампешови дървета, хлебни орехи, памучни и кратунови великани заедно с висящите си паразити бяха станали новите господари на земята. Тук-там, където нивите оставаха още открити, вместо селскостопански култури се виждаха дивите потомци на природата: полянки, обрасли с цъфтящи бурени, като мексиканския шиповиден мак, ластовичия корен, западноиндийските върбинки, и дребния срастоцвет.