На места, където храстите им позволяваха да се покажат, се мяркаха следи от суха зидария или каменни огради без хоросан или цимент, най-често съборени на купчини. Развалините бяха гъсто обвити от пълзящи растения, като повет, восъчен кактус, аристолохия, клеоме, свежоцветна лантана; сред всичко и над всичко се преплитаха, като паяжината на гигантски паяк жълтите безлистни стебла на американската кукувича прежда.
По средата на това царство, току-речи отново покорено от природата, бе разположена „голямата къща“, която само по размери заслужаваше това название. Тя се състоеше по-скоро от куп постройки, а не от една-единствена сграда. Някогашните „захарни работилници“ бяха прилепени към жилището под общ покрив, а негърските колиби, конюшните, оборите и складовете бяха оградени от висока стена, която при даваше на мястото изглед на затвор или на казарма, но не и на чифликчийски господарски дом. Оградата беше по-късно замислена и издигната, навярно за цели, които се различаваха напълно от производството на захар.
Градина нямаше, ала личеше, че някога е имало. Навред около постройките, се виждаха дървета, които продължаваха да цъфтят, някои от тях отрупани със сочни плодове, други — с кичури цветове, които пръскаха своето благоухание. В полудиво състояние растяха лимони, авокадови дървета, анони, мангови дървета, гуаяви, пъпешови дървета, а подобните на корони върхове на кокосовите палми се извисяваха над по-скромните обитатели на тази подивяла овощна градина и извитите им листа тегнеха надолу, сякаш скърбяха за пустошта наоколо.
Недалече от постройките се намираха няколко огромни дървета, чиито разкривени клони, сега безлистни, позволяваха те да бъдат лесно разпознати — това беше исполинът на западноиндийските гори — вълненото дърво (Eriodendron anfractuosum).
Тези растителни великани имаха клони, всеки един от които беше голям колкото едно обикновено дърво; те бяха отрупани с всевъзможни паразити, между които се различаваха дрипави кактусовидни и ананасовидни растения, като се почне от благородната vriesia, та се стигне до белия, подобен на брада „испански лишей“, чиито дълги висящи плетеници се развяваха от вятъра като парцали, подходяща драперия за гнездата на черните лешояди, кацнали в тържествено мълчание на по-горните клони.
В миналото плантацията носеше името „Хепи вали“ — „Щастливата долина“, но откакто тя стана собственост на Джесурън, това название — считано навярно за неподходящо — бе изоставено от всички и мястото наричаха само с наименованието „Еврейския чифлик“.
Джесурън превърна имението в „чифлик“ (животновъдно стопанство) я го използуваше твърде сполучливо за тази цел. Много от някогашните захарни полета бяха засети с гигантско просо, което представляваше превъзходна паша за конете и добитъка.
Конете се развъждаха и обяздваха за нуждите на захарните плантации, а добитъкът се гоеше за пазара в града. По този начин предприемчивият израилтянин бе открил един път към богатството, който бе толкова кратък, колкото и пътят, който бе извървял като търговец на роби. През последните години той вече гледаше дори на търговията с роби като на второстепенно занятие. На стари години и него го обхвана жаждата за обществени почести. Затова му се искаше да прикрие търговеца на роби зад по-почтеното занятие — животновъдството. Той дотам успя в усилията си, че го направиха мирови съдия, една длъжност, която — в Ямайка, както и другаде — се възлага повече заради богатството, отколкото заради почтеността на изпълнителите й.
Освен с животновъдство евреинът се занимаваше и с производство или по-правилно със събиране на подправки, защото местните бахарови гори, които покриваха хълмовете на имението му, не изискваха никаква грижа; достатъчно беше да се берат ароматичните плодове и сушат в сушилня.
По пасищата около къщата и по ливадите с гигантско просо цвилеха коне и мучаха полудиви говеда, гонени с крясъци от черни полуголи коняри и говедари.
Из бахарените дъбрави по баирите негърки на групи беряха бахар с непрекъснати подвиквания и врява или, пеейки провлачени песни, се отправяха с пълни кошове на глава в дълги редици към сушилнята.
Отвъд входните порти, по широката алея, която водеше за главния път, негри обяздвачи всекидневно укротяваха току-що доведени от пасищата непокорни жребци, а вътре, в голямата ограда, се колеха гойни волове; едри зли кучета се гощаваха с вътрешностите им; черни, полуголи колачи с вонещи от съсирена кръв кафяви ръце размахваха окървавени ножове и други сечива на свирепия им занаят.