Вчера главоболието стана по-силно, а гласът отвътре по-настоятелен от всякога. Ясно беше, че Ямата иска нещо повече от мен. Ясно беше, че са й омръзнали дребните животинчета, глупавите чайки и измършавелите котараци. Ясно беше, че иска нещо по-голямо, по-истинско, по-живо.
Знаете ли, винаги съм ненавиждал пияниците. За мен те стоят едно ниво по-долу от хората, но като се замисля в случая биха свършили чудесна работа.
Вървях по плажа, а почти пълната луна, с охота осветяваше пътя ми. Шепотът на морето ме успокояваше, подаваше ми ръка да го последвам навътре и да се освободя макар и за малко от тревогите си. Не очаквах, че ще срещна някого по пътя си, даже бях сигурен, че подобно нещо е невъзможно. В три часа през нощта нормалните хора не скитат по плажовете. Не че с мен има нещо нередно, просто, нали разбирате… заради Ямата е.
Мъжът лежеше проснат по очи, заровен в пясъка, пиян до козирката, стиснал в едната си ръка полупразна бутилка. Отвратих се. Отвратих се истински, с цялото си сърце и нито за миг не изпитах дори капчица състрадание към тази отрепка. Бях сигурен, че на своя страна в този момент имам и вятъра, който сърдито духаше наоколо, и луната която неодобрително чезнеше зад облаците, и Ямата, която настойчиво ме зовеше от недрата на съзнанието ми.
Влачих тялото в продължение на два часа, без при това да си почина нито за миг. Накрая стигнах пред Ямата и без да се поколебая го метнах вътре. Не можете да си представите как се почувствах когато го сторих — беше чудесно! Ямата ми благодареше, вятърът задуха още по-ожесточено и в ушите ми сякаш започнаха да вият десетки подивели сиви вълци — усещането бе неповторимо. Аз тържествувах, чувствах се недосегаем!
И тогава този ненормалник се появи от мрака, сграбчи ме с костеливите си ръце в желязна хватка, а нещо хлъзгаво и студено като змийска кожа закопча ръцете ми. Изродът крещеше над главата ми неразбираеми слова, сякаш че очакваше да го послушам. Нима не знаеше, че аз изпълнявам командите само на едно нещо — на зейналата Яма? Игнорирах натрапника, бях пленен от красотата на чернеещата се недалеч бездна. Тя нашепваше нежни думи в ушите ми, молеше ме да остана…
Обвиниха ме в убийството на седемнадесет човека — девет мъже, а останалото жени. Знаете ли, почувствах се ужасно. Нещо чудовищно явно се бе случило с мен. Та аз си спомнях само за едно от така наречените убийства, а те… седемнадесет, Божичко! Но е добре, защото аз прекрасно си изпълних обещанието — всеки ден да мятам по нещо живо на Ямата. Полицаите бяха ужасени — открили телата в плитка дупка някъде на плажа, десетина минути път пеша на юг от последния спасителен пост. Там били всичките седемнадесет трупа, плюс тези на няколко кучета, чайки и един измършавял котарак. Разбира се, че ще бъдат там, казвам си, нали това е моята яма, моята собствена яма е това!
Чувствам, че когато ме пуснат на свобода, а те обезателно скоро ще го сторят, отново ще бъда способен да служа на моята яма. Ще й нося само най-хубавите неща, ще и ги пускам бавно и чувствено, та да им се нарадва. Даже съм измислил още една, по-голяма изненада за нея. Мисля, когато ме пуснат на свобода, да отида на плажа, да застана на ръба на Ямата… и сам да скоча в нея.